На 10 април се навършват 45 години от полета на първия български космонавт Георги Иванов. Днес в MediaBricks.bg ви представяме неговите спомени за детството, за учението, за мечтата, за подготовката преди полета, за проблемите в Космоса, за кацането и за завръщането у дома.
Спомените си Георги Иванов разказва в документалния филм „Първият“ на режисьора Петко Горанов (2014).
За детството:
Ще използвам думите на Антоан дьо Сент-Екзюпери, че човек идва в живота от своето детство. А моето детство беше в моя роден град Ловеч – най-красивият град може би на планетата. В него съм срещал много доброта, първо в моето семейство – майка ми и баща ми. Второ пейзажите на Ловеч са уникални. На трето място, не на последно, бих поставил и моите учители, които са ме възпитавали в училище.
За учението:
Аз кандидатствах във ВВУ „Георги Бенковски“. Първата година не ме приеха по здравословни причини, втората ме приеха. Тогава може би ми провървя, че точно същата година промениха статуса на военното училище и от 3-годишен курс стана 5-годишен и за първи път се изучаваха дисциплини за висше образование.
За мечтата:
1974 година във военния парад участваха над 130 самолета и аз бях последният самолет на най-последната група. Генерал-полковник Симеон Симеонов беше командващ ВВС през 70-те години и винаги казваше: „Георги, Георги, сега ти си последен, но ще дойде време последните да станат първи“.
Случи се – късмет.
Когато Гагарин излетя ние бяхме курсанти втори курс във ВВУ „Георги Бенковски“.
Като курсанти не ни е и минавало през ума, че българин може да полети в Космоса до края на този век. Та камо ли и аз да мога да полетя. Това е истината. Но през 77-ма, когато започна първият подбор за кандидати за подготовка в Звездното градче и аз (почти на шега) се кандидатирах.
За подготовката преди полета:
Като се започне още от подготовката за полет в Космоса има много перипетии и много трудности, които човек трябва да преодолее. Трудностите са ежедневни, тъй като освен изучаването на материалната част, на динамиката на полета, има тренировки на батут, тренировки в барокамери, тренировки в центрофуга, където претоварването достига до 7-8 единици. Не без значение е и безтегловността, в която се попада горе на орбита, която е ново състояние за човека. Трудни бяха и тренировките на тренажорите, тъй като там се добива представа почти за реален полет. А тези тренировки продължаваха по 5-6 часа на ден. Разбира се, че си струваха тези натоварвания, тъй като човек трябваше да придобие навици, както пилотите придобиват навици да карат самолет.
Разбира се, нямаше да имаме космонавтика без българска космическа наука.
За полета, проблемите в Космоса и кацането
След отказа на основния двигател „Космосът ни захапа като куче“ – тази мисъл е на Николай Рукавишников. Това бяха думите му след полета. Не мога да говоря, че е имало някакво чувство за обреченост, но от неудовлетвореност – да. Това, което ние изпълнявахме до отказа на двигателя, беше по програмата изцяло. А след отказа вече до решението на Центъра за управление на полетите как да процедираме по-нататък, че се прекратява сбилжаването и стиковането със станция „Салют 6“ и в определен точно момента да включим резервния двигател и да се завърнем на Земята.
Тук искам да подчертая едно много важно решение, което е взел ръководния състав, но основно го е взел генералният конструктор на корабите „Съюз“ Юрий Павлович Симеонов – по негово предложение и решение са изменили инструкцията, която реално ние трябваше да ползваме при включване на резервен двигател. По инструкция ние трябваше да го включим за около 3 секунди, да го изключим, да разберем, че работи и след това в определеното време да го включим и да отработи импулса за завръщане на Земята. Той взе решение да не се прави тази проба, тъй като са разбрали от Земята, че не само основният двигател е отказал, а е бил наранен и резервният. Юрий Павлович Симеонов е получил много дълбок масивен инсулт – това е било в резултат на преживяното от него и отговорността, която е поел върху себе си.
И сравними и несравними са земните секунди, тъй като там всяка една секунда ти се струва, че е много по-дълга отколкото тук на Земята.
Забравил съм инструкцията сега – може би Николай включи резервния двигател, но и двамата контролирахме момента на неговата работа. Той трябваше на отработи 188 секунди импулс и да се самоизключи от автоматиката. На 188-ата секунда – и двамата гледахме по два различни часовника, не се изключи двигателя, а по-инструкция имахме право да допуснем още 25 секунди. И на 213-ата секунда – тук вече си спомням много добре, Николай го изключи.
След включване на резервния двигател и отброяване на неговата работа, постепенно корабът се разделя на три части. Ние оставаме в спускаемия апарат и постепенно претоварването започва да нараства – две, три единици, пет, шест… след шест единици натоварване – ние така сме тренирани и на центрофугата, спираме да дишаме тъй като мускулатурата на човек не позволява да поеме въздух. Издишаш ли го един път, няма да може да си поемеш. А това е в продължение на две минути-две минути и половина.
И така нареченото кацане е един приличен удар в Земята. Няма по-голямо щастие от това, че човек се е завърнал. Николай отвори люка, излязохме вънка на степите, миришеше на изгоряло, тъй като капсулата цялата гореше по време на пламъците от плазмата.
Всеки полет два нещо за учените и почти всеки космически кораб след това се усъвършенства. Най-висока оценка даде генералния конструктор, който каза, че този полет ще влезе в христоматиите по космическа подготовка.
За завръщането у дома:
Сълзите от радост бяха най-големи и впечатляващи на моята майка и на баща ми, които ме посрещнаха в Ловеч. А и навсякъде в цяла България, където обикаляхме имаше такива хора. През 84-та година успях под ръководството на акад. Мишев да защитя своята докторска дисертация. 1985 година заедно с тогавашните съветски космонавти по инициатива на Алексей Леонов, Олег Макаров и Николай Рукавишников и на американски астронавти създадохме в Париж Асоциация на участвалите в космически полети.
За разрухата на капсулата:
Мъчно ми е, естествено, тъй като тя беше оставена безпризорна в началото на 90-те години. Добре, че тогавашният командващ ВВО и ВВС прояви загриженост и я прибраха в Музея на авиацията в Пловдив.
За семейството му и бъдещето
Имам добро семейство, помагат ми абсолютно всички – и съпругата ми Лидия, и децата, и внуците. През миналата година (б.р. -2013-а) се сдобих и с правнучка, така че животът върви напред.
Документалният филм „Първият“:
