Антон Оруш е най-големият колекционер на българска техника. Неговата първа поредица при нас се казва „История на времето“. В нея ще проследим развитието на метеорологията като наука – от първите опити на древните хора да обяснят и предсказват времето до съвременните метеорологични наблюдения и технологии. Ще видим как през вековете се променят представите за атмосферата, валежите, ветровете и другите природни явления.
Антон Оруш започва събирането на мащабна колекция от всякаква техника, произведена в България още през 2009 г. Той стартира и сайта Sandacite BG, в който публикува стотици статии по историята на българската техника. През 2019 и 2020 г. излизат две издания на неговата „Голяма книга за българската техника“, а през 2024 г. – втората му книга „Произведено в България“. Антон работи в Университетската библиотека „Св. Климент Охридски“. Оруш приема за своя задача популяризирането на българската технологична история и опазването ѝ от забрава и унищожение.
Приятно четене:
Метеорологични уреди, конструирани от първите учени на Новото време
В днешната част от поредицата ще обърнем внимание на някои от първите метеорологични уреди, конструирани от първите учени на Новото време – напр. термометъра на Галилео Галилей и барометъра на Еванджелиста Торичели.
Термометърът на Галилей
Термометърът на Галилей е уред, съдържащ прозрачна течност и няколко стъклени съда с различна плътност. Отделните плувки се издигат или спускат в зависимост от своята плътност и плътността на заобикалящата ги течност при промяна на температурата. Той носи името на Галилео Галилей, тъй като ученият открива принципа, на който се основава този термометър – че плътността на течността се променя в зависимост от нейната температура.

Въпреки че носи името на физика от XVI–XVII век Галилео, термометърът не е изобретен от него. (Галилео действително изобретява термометър, наречен „въздушен термометър на Галилео“, или по-точно термоскоп, през или преди 1603 г.)
Уредът, известен днес като термометър на Галилей, е изобретен от група учени и техници, наричана „Академия дел Чименто“ (Accademia del Cimento) във Флоренция. В нея влизат ученикът на Галилей – Торичели, както и ученикът на Торичели – Вивиани. Подробности за термометъра са публикувани в основното издание на академията – ,,Saggi di naturali esperienze fatte nell’Academia del Cimento sotto la protezione del Serenissimo Principe Leopoldo di Toscana e descritte dal segretario di essa Accademia“ (1666 г.). В английския превод на този труд (от 1684 г.) устройството („Петият термометър“) е описано като „бавно и лениво“ – характеристика, отразена и в алтернативното италианско наименование на изобретението: ,,termometro lento“ (бавен термометър). Външният съд е бил напълнен с „ректифициран винен спирт“ (концентриран воден разтвор на етанол). Теглото на стъклените мехурчета е било регулирано чрез изпиляване на малко количество стъкло от запечатания им край, а в горната част на основния съд е било оставено малко въздушно пространство, за да се позволи на течността да се „разреди“ (т.е. да се разшири).
В термометъра на Галилей малките стъклени сфери са частично пълни с течности в различни цветове. Съставът на тези течности е предимно вода; някои съдържат малък процент алкохол, но това не е от съществено значение за работата на термометъра – те просто служат като фиксирани тежести, чиито цветове обозначават определени температури. След като ръчно изработените сфери бъдат херметически затворени, тяхната ефективна плътност се регулира чрез металните пластини, окачени под тях. Евентуалното разширяване на цветната течност и въздушния слой вътре в сферите вследствие на температурни промени не влияе върху работата на термометъра, тъй като тези материали са затворени в стъклена сфера с практически неизменен обем. Прозрачната течност, в която са потопени сферите, обикновено не е вода, а органично съединение (като етанол или керосин), чиято плътност се променя с температурата. Постоянният обем на външната тръба гарантира, че външната прозрачна течност ще се намира в състояние на равновесие между течната и газовата фаза. Въпреки това плътността на течности като етанола намалява с повишаване на температурата, което кара сферите съответно да се издигат или да потъват.
С повишаването на температурата стъклените сфери ще потъват една по една в зависимост от индивидуалната си плътност, тъй като плътността на заобикалящата ги прозрачна течност постепенно се променя. В крайна сметка всички сфери могат да се озоват на дъното на цилиндъра в зависимост от температурата на околната среда, а оттам и от температурата на течността. При понижаване на температурата процесът се обръща и сферите се издигат, докато накрая всички се съберат в горната част.
Върху металните пластини на всяка сфера е отбелязана съответната температура. Ако дадена сфера се намира в средата на колоната, това дава добра представа за температурата на околната среда извън цилиндъра. Ако част от сферите са горе, а други – долу, без да има такива по средата, стойността на температурата се определя като средно аритметично между температурата на най-ниско разположената сфера в горната група и тази на най-високо разположената сфера в долната група.
Експериментът на Торичели и неговият барометър
Експериментът на Торичели е проведен в Пиза през 1644 г. от италианския учен Еванджелиста Торичели (1608–1647). Целта на експеримента е да се докаже, че причината за „страха на природата от празнотата“ (horror vacui) се крие в атмосферното налягане.
През голяма част от човешката история налягането на газове като въздуха е било пренебрегвано, отричано или приемано за даденост, но още през VI в. пр.н.е. гръцкият философ Анаксимен от Милет твърди, че всичко е съставено от въздух, чието състояние се променя единствено под въздействието на различно налягане. Той наблюдавал как водата се изпарява и преминава в газообразно състояние и смятал, че този принцип важи дори за твърдите тела. Според него по-сгъстеният въздух образува по-студени и тежки обекти, а разширеният въздух – по-леки и горещи. Това съответства на начина, по който газовете намаляват плътността си при нагряване и я увеличават при охлаждане.
В някои от съчиненията си Аристотел твърди, че „природата не търпи празнота“, както и че въздухът няма маса или тегло. Поради авторитета на философа това схващане остава доминиращо в Европа в продължение на две хиляди години. Дори Галилей го приема, вярвайки, че силата на привличане на вакуума създава сифонен ефект и че тази сила може да бъде преодоляна, ако сифонът е достатъчно висок.

През XVII век Еванджелиста Торичели провежда експерименти с живак, които му позволяват да измери наличието на въздух. Той потапя стъклена тръба, затворена в единия си край, в съд с живак, като се уверява, че в нея има само живак и никакви мехурчета. След това повдига затворения край на тръбата над нивото на живака, докато държи отворения край потопен. Под действието на собственото си тегло живакът в тръбата се спуска малко надолу, оставяйки частичен вакуум в горната (затворената) част на тръбата. Това потвърждава убеждението му, че въздухът (или газът) има маса и оказва налягане върху околните обекти – в случая упражнява натиск върху повърхността на живака в съда, така че живакът в тръбата не може да се изтече. Това откритие помага на Торичели да стигне до следното заключение: ,,Живеем потопени на дъното на океан от въздух, за който чрез неоспорими опити е доказано, че има тегло“. Този опит всъщност представлява първият документиран уред за измерване на налягане.
През 1647 г. Валерианус Магнус публикува труда си ,,Demonstratio ocularis“, в който твърди, че е доказал съществуването на вакуум в двора на полския крал Владислав IV във Варшава чрез опит, идентичен с този, проведен от Торичели три години по-рано. Три месеца след Магнус, Блез Паскал публикува „Expériences nouvelles touchant le vide“ („Нови опити относно вакуума“), където описва подробно първите си барометрични експерименти.
Паскал отива по-далеч от Торичели, като възлага на своя зет да проведе опита на различна надморска височина в планината и установява, че колкото по-ниско се намираме в „океана от атмосфера“, толкова по-високо е налягането.
В експеримента се използва обикновен барометър за измерване на въздушното налягане, като тръбата се пълни с живак до 75% от обема ѝ. Всички въздушни мехурчета в тръбата трябва да се отстранят чрез неколкократно обръщане. След това се долива чист живак, докато тръбата се напълни напълно. След това барометърът се поставя с отвора надолу в съд, пълен с живак. Това кара живака в тръбата да се спусне, докато разликата между нивото на живака на повърхността и това в тръбата достигне около 760 mm. Дори при разклащане или накланяне на тръбата, тази разлика в нивата остава непроменена поради въздействието на атмосферното налягане.
Торичели стига до заключението, че живакът в тръбата се поддържа от атмосферното налягане, действащо върху повърхността на живака в съда. Той също така отбелязва, че ежедневните промени в нивото на течността се дължат на колебанията на атмосферното налягане. Празното пространство в тръбата се нарича Торичелиев вакуум.
760 mm живачен стълб = 1 атмосфера
1 атмосфера = 1 013,25 милибара или хектопаскала
1 милибар или хектопаскал = 0,7502467 mm живачен стълб
1 паскал = 1 нютон на квадратен метър (единица от SI)
1 хектопаскал = 100 паскала

