EnteR Наука

Палеонтологът Владимир Николов: Песента на титаните (част 7 – последна)

Палеонтологът Владимир Николов: Песента на титаните (част 7 - последна)

Всяка добра история, дори и за динозаври, има край. През последните няколко месеца се насладихме на прекрасните разкази от първо лице на палеонтолога Владимир Николов. Той ни потопи в едно вълнуващо приключение, започнало преди 83 милиона години, което български учени вече трета година разкриват край Трън.

Днес не пропускайте последната част от поредицата „Песента на титаните“ на докторанта от Националния природонаучен музей при БАН, написана специално за MediaBricks.bg. В предните шест части Владимир Николов ни разкри много от науката, която стои зад българските открития на фосили на нептичи динозаври у нас. В седмата част ви очакват последните дни на разкопките, проведени през лятото на 2020 година, примесени с малко кал, една мощна буря и, разбира се, няколко интересни находки…

Всички части от поредицата разкази „Песента на титаните“ може да намерите ТУК

Песента на титаните – част VII

Неусетно обедът е прелял в следобед. Поне така подсказват изместващите се бавно на изток сенки на издигащите се над главите ни дървета. Листата по короните им шумолят в синхрон с повеите на вятъра, който въпреки че не успява да разхлади нагрятата земя, подхваща мелодичните песни на птиците – тези дребни живи динозаври, и създава един природен саундтрак способен да потопи света в чувство на съвършена хармония и безвремие. Но времето си е време и все така продължава да изтича неумолимо, следвайки непоклатимата космологична ос от минало към бъдеще, едновременно отдалечавайки ни физически от загадъчното минало, което се опитваме да изследваме, и приближавайки ни до следващото потенциално откритие обещаващо да освети мрака обгърнал в прегръдката си един отдавна изгубен свят. За повечето палеонтолози всеки ден на терен, когато са заровени в праха и ровещи из скалите под изгарящите лъчи на лятното слънце, е един малък празник.

След неколкочасово въртене на лопата Ники Симов я е захвърлил настрани и заедно с Ралица оглеждат сиво-кафеникавия правоъгълник оформен след отстраняването на почвения слой. Първата стъпка от поредното разширяване на работната площадка е направено и предстои вълнението от работата върху нова площ, която всички ние се надявамe да извади на бял свят някакви интересни фосили на гръбначни животни. Запасила се с чук, шпатула и шило Рали се захваща с внимателното отстраняване на слой след слой седимент, с идеята отгоре надолу да стигне до онзи продуктивен скален пласт, който досега ни е дал болшинството от откритите динозаврови останки. Не очакваме някакви сериозни находки преди достигането му, но въпреки това трябва да се работи внимателно, защото знае ли човек каква изненада му е приготвила природата. Това, че до този момент не сме открили нищо съществено в определени пластове от скалния разрез не е гаранция, че фосили в тях няма – фосилите не са разпространени равномерно в площта и обема на даден скален пласт и доста геоложки (а и не само) фактори често дори се „грижат“ разпространението им да е неравномерно. Затова малко предпазливост и внимание никога не са излишни.

Изненадата не закъснява. Докато вглъбено работя със ситото в търсене на зъби и фосилни микрогръбначни бивам рязко изтръгнат от своя унес от радостния вик на Ралица, с който ни известява за поредната кост излязла на бял свят след повече от 80 милиона години. Следва дежурната серия от въпроси: „Ама сигурна ли си, че е кост?“, „Каква е костта?“, Цяла ли е?“ и т.н. Разбира се, че е кост – заобиколен съм от хората с най-много опит в сферата на палеонтологията на гръбначните животни у нас и шансовете за грешка са минимални. По-интересно е каква е костта и Рали бързо споделя първоначалните си впечатления. Според нея става въпрос раменна кост. Вярно, леко странна, но все пак раменна кост. Знае защото този път находката е изцяло запазена. Захвърлил ситото вече се присъединявам към любопитните погледи заобиколили разкрития в скалата фосил. Наистина нищичко не липсва. Бърз поглед около находката показва, че, съвсем без изненада, край нея няма други кости от животното. Поредната единична и изолирана кост. Но нищо, не бива да сме алчни, поне не и на този етап от изследванията ни.

Раменната кост наистина изглежда малко необичайно. Донякъде това може да бъде обяснено от факта, че подобно на останалите кости, които намираме в находището, въпреки, че е запазена триизмерно е натрошена на няколко части и съответно изглежда по-„плоска“ и изправена, докато представяйки си мислено оригиналната ѝ форма е ясно, че костният ствол (диафизата) е доста по-извит. А може би причината са размерите на раменната кост, която е не по-дълга от 7-8 сантиметра. Изключая един миниатюрен диафизален фрагмент, който намерих при пресяване на седимент предходните дни, досега не сме намирали чак толкова дребни кости и то изцяло запазени. Не мога да се отърся от натрапчивото чувство, че гледам нещо, което ми е доста познато. Очевидно ми напомня на нещо. Все пак за момент изтласквам тези мисли по-назад в съзнанието си, защото решавам, че този път трябва да се възползваме от късмета си и да свършим работата както трябва.

Палеонтологът Владимир Николов: Песента на титаните (част 7 - последна)

Моля Ралица да изчака за момент с изваждането на фосила от скалата и искам от Марлена геоложкия компас. Тази джаджа си е на практика стандартен компас, но позволява измерването на посоката и ъгъла на затъване на скалните пластове. В случая на мен ми е необходим само, за да измеря ориентацията на фосилната кост спрямо географските посоки. При далеч по-едрите динозавърски кости, на които попадахме досега, не беше възможно да ги разкрием до степен, в която да измерим ориентацията им, къде заради това, че излизаха на части, къде поради необходимостта да ги извадим в големи калъпи заедно с вместващата ги скала. Най-доброто, на което можехме да се надяваме бе да получим ориентировъчна идея в каква посока са разположени дългите им оси. И наистина имахме някаква идея, както споменах в една от предходните части на своя разказ. Сега нагласям компаса и правя измерване. Повтарям действието още един-два пъти просто, за да съм сигурен в точността му. След 3 години най-накрая успяваме да снемем точни стойности за ориентация на костен елемент открит в находището – дългата ос на костта лежи в направление север-северозапад – юг-югоизток, което като цяло е в съгласие с досегашните ни данни събрани „на око“.

Ралица се захваща с изваждането на отделните парчета от костта, които за късмет излизат много лесно от вместващата ги скала и то без да се разтрошават допълнително. В този момент ми просветва на какво ми напомня костта. Пилешки крилца! Да, съвсем ясно е, че между костта пред мен и раменната кост на кокошките има очебийни разлики, но все пак това е асоциацията, която направих. Рязко се изпълвам с въодушевление пред мисълта, че може да сме попаднали на първите останки от мезозойска птица у нас. Веднага се пресягам за един от костните фрагменти, които Рали мести и подрежда върху един голям плик за проби, преди да бъдат увити в тоалетна хартия (ползваме я, за да предпазваме в нея по-дребните находки) и прибрани за по-нататъшно сглобяване. Костите на птиците имат една характерна особеност, която споделят единствено със своите далеч по-едри братовчеди нептичите тероподи, с птерозаврите и с прилепите – костите на крайниците им имат изключително тънки костни стени. Конкретно при птиците говорим за дебелина от един до няколко милиметра (е, при едрите нелетящи птици е повече, но и те са доста по-големи). Та ако костната стена е тънка ако не птица, то вероятно ще сме се натъкнали или на дребен теропод, или на птерозавър (за прилепи е твърде рано – те се появяват около 30 милиона години по-късно). Обръщам костния фрагмент в ръката си, така че да го видя в напречен пререз. Виждам относително дебела костна стена изградена от компактна костна тъкан, която заобикаля умерено голяма и свободна от гъбеста костна тъкан централна празнина. Веднага ми става ясно, че не гледам костта на древна птица, нито пък на нептичи теропод или пък на птерозавър. Подобен строеж на диафизата е характерен за животни живеещи и придвижващи се на сушата. Значи асоциацията с пилешките крилца е тотална заблуда! Вече сме изкопали достатъчно кости от нептичи динозаври, за да съм наясно, че находката вероятно не принадлежи на дребен или новоизлюпен динозавър. Просто морфологията на фосила е твърде странна. Лати и Рали се обединяват около предположението, че костта всъщност е от костенурка. Ами да, защо пък не? Нима току-що сме попаднали на първия си фосил от мезозойска костенурка, който да представлява кост различна от фрагментите от черупки, които събираме от толкова време?

Утре вероятно ще научим дали става въпрос за костенуркова кост. Тогава към нас ще се присъедини проф. Николай Спасов, мой научен ръководител, учител на Латинка и Ралица и човекът с най-голям опит в сферата на палеонтологията на гръбначните животни у нас в момента. Не се съмнявам, че десетилетният му професионален опит ще ни даде ако не ясен отговор, то поне насоки къде да го потърсим.

****

Утро е, но такова, което няма много общо с обичайното начало на деня в Трън. След цяла седмица сутрешни мъгли и хлад, днес небето е кристално ясно, а слънчевите лъчи приятно обливат стаята и верандата, на която закусваме. От снощното преваляване няма и помен, а нищо не подсказва за предвидените за по-късно днес поройни валежи. Все пак тази рязка промяна в утринната обстановка е притеснителна. Просто изведнъж нещата са твърде различни от обичайното, а това невинаги е на добре.

Денят се очертава динамичен и изпълнен със събития. Очакваме гости и по-точно посещение на директорско ниво. Освен Николай Спасов, който е доскорошният директор на Националния природонаучен музей – БАН, днес очакваме и настоящия директор – проф. Павел Стоев, поради което съвсем очаквано искаме да представим свършената до момента работа в нейния пълен блясък, като същевременно с това им подарим един незабравим ден на терен с останалата част от екипа. Знаем, че те едва ли ще пристигнат сами, така че по всичко изглежда ще разполагаме с голям брой помощници в търсенето на все още загадъчните Трънски динозаври и техните мезозойски съостровитяни. Разбира се ако времето не ни погоди неприятна изненада.

Приключваме със закуската, мятаме се по колите и скоро сме на сборния пункт. Лати, Ралица и Марлена поемат към находището, а аз оставам заедно с Ники Симов, за да посрещнем Павел. Не ни се налага да чакаме много и той пристига. Разбираме, че Николай Спасов ще позакъснее сериозно и поради това решаваме да не го чакаме. А пък и след две успешни експедиции в находището със сигурност знае пътя до там. След кратка размяна на думи покрай колите и подготвяне на екипировката, поемаме по пътеката и се отправяме на лов за динозаври. Поглеждам към хоризонта и забелязвам приближаващите се към нас ярко бели, купести облаци. Вятърът, който идва от тяхната посока носи хлад, а във въздуха започва да се усеща повишаващата се влага. Почти съм сигурен, че ако оставя ума си да поеме в тази посока ще доловя далечната миризма на озон от мълниите, освобождаващи натрупалото се в атмосферата електричество някъде отвъд най-далечните планински била. Да… Явно наистина ни предстои надпревара с времето. Буквално и преносно.

Поредният преход и вече сме на находището. Някъде около 10:00 часа е. Преди дори да се усетим всеки вече се е впуснал да върши нещо. Въпреки, че в едната ръка държа незаменимия за всеки геолог чук, в другата съм уловил ситото, което в последните дни ми дава надежда, че предстои да направим поредния пробив в своята работа с първата наистина информативна находка от мезозойски микрогръбначни. А защо не и някой динозавров зъб? Как само се надявам да попаднем на зъби от динозаври! Ритмично потупвайки ситото в бедрото си, с куцукаща походка се насочвам към сипея образуван от изкопания от нас седиментен материал, натрупан по време на предходните експедиции. Мисля да прекарам повечето от предстоящите часове в преравянето му, доколкото е възможно един човек да прерови скална маса с обем колкото поне два самосвала, докато колегите са съсредоточени в работа върху самото скално разкритие. Виждам, че Лати се насочва към един от изкопите, който направихме миналата година и започва събирането на пробите за палиноложки анализ.

Закипява усилен труд, а глъчка и шеги огласят района. Някъде отвъд стената от дървета и храсти се дочува разговор, а гласът е познат. Минути по-късно от зеленината се появява Николай заедно с колега от музея и неговото семейство. Толкова народ досега не сме се струпвали на мястото, но пък в случая повечето чифтове очи и допълнителната работна ръка повишават шансовете ни да попаднем на нещо интересно. Сещам се за разговорите ми с Лати, в които сме обсъждали колко добре би било ако успеем да осигурим необходимото финансиране, за да доведем с нас студенти геолози следващия път. Определено ще трябва да предвидим такъв ресурс, когато се захванем с писането на проекти наесен. Трябва да мислим в перспектива.

Неусетно се изнизва повече от час, но единственото, което сме изкопали са дребни фрагменти от корубата на костенурка. Почти всички попадаме на такива. Но ето, че най-накрая попадаме на нещо по-интересно – в ситото си виждам зъб. Формата му е доста странна и определено не става въпрос за зъбите от крокодиломорфи открити от нас досега. Позволявам си да се надявам, че е възможно, само възможно, зъбът да е динозавърски. Лати обаче проявява здравословен скептицизъм и отбелязва, че не е изключено и да е зъб от едра риба или пък някакво друго гръбначно животно. Поредното нещо, което ще трябва да проверим и потвърдим веднъж завърнали се в лабораторни условия и пред компютъра.

Докато работим, облаците, които до одеве са били основно в далечината, препречват без предупреждение слънчевите лъчи и хвърлят своите сенки върху нас. Хладнината, която се носи с тях е вече повече от осезаема. При поредното притъмняване започват да падат първите дъждовни капки. Едри, студени, но пък твърде на рядко. Някъде далеч в страни се чува тътен. Този път гръмотевиците не са въобръжаеми. Повечето от нас вдигат поглед нагоре и всеки се опитва да прецени ситуацията. Намираме се на такова място, в което би било крайно неприятно ако над нас се разрази гръмотевична буря или пък ни запере пороен дъжд както си му е реда. Да не говорим, че колите са на поне 30 минути пеша от нас и то в хубаво време, когато на човек не му се налага да пълзи на четири крака по стръмните участъци от пътя, с килограми кал залепнали по обувките. Аз лично се притеснявам и от големия брой чукове, кирка и лопата нахвърляни около нас. Едно от първите неща, които ни предупреждават като студенти по геология преди първата ни теренна практика е да разкараме чуковете и металните предмети, които носим, при първите признаци за гръмотевична буря. Този път обаче бурята още е далече. Облакът над нас е малък и отминава за няколко минути, при което над находището отново се установява ярката светлина на обедното слънце.

След първите дъждовни капки някак символично търсенията ни тръгнаха „по вода“. Лати продължава със събирането на седиментни проби за анализ, когато ни известява, че е намерила зъб. Зъбът изглежда е от представител на крокодилоподобните, но формата му е по-различна от вече събраните находки, а и идва от пласт, в който досега не сме намирали останки от тези животни. Супер! Съвсем скоро след това попадаме на още един зъб от крокодиломорф, но този път при пресяване на смъкнатия от склона седимент. Три зъбчета за два часа и нещо работа хич не е зле. Фактът, че са с по-различна форма от това, с което сме се сблъскали до момента, и че произлизат от други нива в скалния разрез само ги прави по-интересни за нас. Както е тръгнало се надявам да изкараме целия ден в този дух.

За съжаление обаче реалността твърде често не отговаря на това, на което се надяваме. Дребните облаци стават все по-едри, а краткотрайният ръмящ дъжд – все по-продължителен. Когато звукът от мълниите става по-близък, а лазурно сините кръпки на лятното небе изчезват задушени в стоманеносивата прегръдка на буреносните облаци, осъзнаваме, че трябва да бием отбой преди да е станало твърде късно. А как ни се искаше да избегнем този развой на събитията и да доведем експедицията до край.

Решаваме, че ще изгубим твърде много време, за да съберем целия си багаж и работен инструментариум, затова подслоняваме част от пликовете с проби, пакетите гипс и по-дребните инструменти под парче брезент, с уговорката, че утре заедно с Николаевците Симов и Спасов ще се върнем, за да ги съберем. Хвърляме чуковете, кирката и лопата встрани, възможно по-далеч от нас и правим последен преглед на раниците, тъпчейки ги кой с каквото може, за да улесним поне отчасти утрешната си работа. Дъждът все още не е преминал в порой, когато за миг слънчевите лъчи пробиват за последно облачния похлупак и изведнъж осъзнавам, че почти сме нарушили своята годишна традиция. Всеки път точно преди тръгване от находището в последния ден на експедицията си правим групова снимка. Просто така, за да си имаме спомен, който да не е само отпечатан в умовете ни, а пък и да имаме запис за бъдещите архиви в случай, че работата ни вземе, че се окаже по-важна отколкото предполагаме. Латинка тъкмо е прибрала фотоапарата, но бързо го подготвя и връчва на Павел Стоев, който услужливо ни увековечава само миг преди слънцето да се скрие и дъждът да започне да се усилва.

Палеонтологът Владимир Николов: Песента на титаните (част 7 - последна)

Бързо се шмугваме през храсталаците в гората и се устремяваме към автомобилите. Жалък опит за надпревара с надвисналата над главите ни природна стихия. Явно никой от нас не желае да се прибира мокър от терен защото успяваме да се придвижваме доста по-експедитивно от обичайното. Нижем се в колона по един покрай дървесните стволове и си подхвърляме шеги. Никой от нас не е очарован от преждевременния край на експедицията ни тази година, но пък какво можем да направим – с времето във всичките му форми просто не се преговаря. Но пък нямаме право да се оплакваме, че експедицията не е била достатъчно успешна. Тази година успяхме да намерим няколко динозавърски кости, две от тях на практика цели, може би първата кост от крайник на костенурка, няколко различни фосилни зъба, както и дребен фрагмент от диафизата на тръбеста кост, който ни дава надежда, че предстои откриването на първите у нас мезозойски микрогръбначни. Парченцата кехлибар и фосилизираната дървесина, които събрахме, както и купищата приятни емоции дори няма да ги споменавам.

Палеонтологът Владимир Николов: Песента на титаните (част 7 - последна)

Дъждът продължава да вали, но короните на дърветата ни пазят относително сухи. Мълниите като, че ли започват да се разреждат във времето и почти изглежда, че силната буря ще се размине. Става ми забавно и подхвърлям неопределено:

–  Толкова ли ти беше валежът? Слаба история. Тъкмо ще стигнем до колите и ще трябва да се връщаме обратно, за да си доработим. Като ще има дъжд, поне да си вали като хората.

Рали, която върви пред мен, се засмива и точно в този момент въздухът се разтърсва от мощна гръмотевица, а небето се продънва като разпран чувал. Водата се излива в такъв обем, че дори и гъстият растителен щит над главите ни не успява да я удържи. Буквално за секунди се оказваме мокри до костите.

Палеонтологът Владимир Николов: Песента на титаните (част 7 - последна)

Въпреки, че дъждът е доста студен, подлесът е достатъчно загрят, за да създаде една много задушна атмосфера. Буквално се оказваме пробиващи си път през джунгла. Джунглата… Прескачам внимателно корените на дърветата, и преценявайки крачките си във все по-хлъзгавия терен, някак си успявам да отмятам клоните на храсталаците, които препречват пътя ми. Картината пред очите ми неусетно започва да се променя. Колегите ходещи пред мен избледняват като изплъзващ се спомен. Дърветата сякаш стават по-редки, но доста по-масивни и стари. Храсталаците все още ги има, но някак си към тях са се присъединили и дървовидни папрати, чиито широки листа хвърлят причудливи сенки по земята. А земята всъщност не се вижда – усещам под подметките си меката почва, но тя е покрита с килим от намножили се незнайно как едри хвощове и разнообразни папрати. Задушливата атмосфера все още е налице, но е някак по-различна и не се дължи на топлината в подлеса. Просто въздухът е различен. Появилото се леко, но настойчиво главоболие ми подсказва, че причината вероятно е по-високото количество на въглероден диоксид в атмосферата. Поне два пъти повече от това, на което съм свикнал в ежедневието си. Въпреки това не съм твърде изненадан – все пак вече не съм в Трънско. Минавам няколко крачки, когато за първи път слухът ми долавя шумът на разбиващите се в брега вълни. Почти мога да усетя миризмата на сол във въздуха. Някъде далеч напред гората започва да се разрежда, а между единичните дървесни стволове струи светлината на обедното слънце в субтропика и облива околните открити пространства. В този момент високо над главата ми прозвучава ниско просвирване. Рязко вдигам поглед нагоре, за да видя за един кратък миг през пролуката в клоните нещо, което мога само и единствено като гигантско кожено крило. Фрагменти от сянката на този неизвестен въздушен гигант пълзят по върховете на папратовите листа, назад по пътя, от който дойдох. Толкова съм изненадан от гледката, че при следващата си крачка напред почти се спъвам в нещо. Оказва се корубата на костенурка загинала неотдавна. По нея все още личат парчета месо, а в близост се белеят костите на един от крайниците ѝ. Но не това е интересното. Интересни са стъпките отпечатани в почвата около корубата, които забележително приличат на тези на крокодил, но с единствената разлика, че са някак си малко по-дребни. Да, не трябва да се изненадвам, защото това се очакваше. Къде обаче е това, което се надявам да видя. Което очаквам цял живот. Може би някъде там напред, където, изненадващо дори за мен самия, съм убеден, че е ръбът на топлия Тетиски океан. Още малко, още няколко крачки и цялата невероятна картина ще се разкрие пред мен. И тогава някъде иззад дърветата до мен достига тропотът на едри животни. Не мога да ги видя, но долавям ниския басов звук, от който костите ми буквално започват да вибрират. Усмихвам се защото най-накрая я чувам. Наистина я чувам. Песента на титаните.

****

Днес е неделя, 16 август. С Николаевците току-що стъпваме на находището. Поглеждам надолу към краката си и с гримаса разтърсвам единия от тях. По обувката са полепнали няколко килограма кал. Като гледам и с другата положението е същото.

Идването днес не ми е особено приятно. След цяла седмица пъплене след останалите заради зле навехнатия ми глезен най-накрая започнах да усещам подобрение и да ходя малко по-сигурно и ето днес ми се налага да се придвижвам в адски хлъзгав и кален терен. На два пъти по пътя дотук мократа пръст поддаде при уж правилно преценена от моя страна стъпка, при което разцепващата мозъка рязка болка бързо ми напомни в какво състояние се намирам. А цялата кал, която полепна по нас, направи придвижването ни още по-тегаво. Допускам, че със същата ефективност можеше да ходим и са малки бетонни плочи вместо обувки. И всичко това защото дъждът не се е спрял от ранния следобед вчера, когато се измъкнахме подгизнали от гората. Дори тази сутрин два часа дебнахме момента, в който времето ще се поуспокои до степен, която ни позволява да дойдем и да си съберем изоставения багаж. Добре, че успяхме да уловим прозореца, но по всичко изглежда, че не можем да си позволим лукса да се разтакаваме. А, да… На всичкото отгоре си е и направо студеничко.

Потръпвам от хладния повей на вятъра и криво-ляво тръгвам към работната площадка, където покрай покритата с брезент купчина съм си зарязал чука. Просто не мога да се сдържа. Въпреки успехите все още ме е яд, че сме принудени да прекратим работата си с ден по-рано. Именно поради това ако мога да си подаря дори още пет минути ровичкане в скалите днес под без значение какъв предлог, то просто ще го направя. Със стъпването си върху утъпканото от седмица работа пространство, грабвам мокрия и изкалян чук (поне не го е тряснал гръм вчера) и се забивам при разкопаната скална повърхност. Не са минали и 20 секунди преди нещо тъмно да привлече погледа ми. Чукът не е от особена полза в тази кална обстановка, но все пак ми помага в отстраняването на глинестата скала, за да разкрия на бял свят не твърде дребен фрагмент от черупката на костенурката. Виждам, че освен него има и още едно парченце. Събирам и този втори фрагмент, а по лицето ми се разстила усмивка. Радостен съм. Какъв по-добър финал на тазгодишната експедиция бих могъл да искам, след като находището и този път не изневери на себе си. Както и при предишните ни експедиции, така и днес, то ни прави подарък на изпроводяк. А може би по-скоро обещание, с което да ни приласкае да се завърнем отново през следващия сезон за теренна работа. Обещание за загадъчни тайни, за много емоции и за вълнуващи открития. Можем ли въобще да устоим?

– Владо, давай по-бързо! Пак ще дойдем. Събирай нещата и да тръгваме!

– Да, дай ми само две минути.

Прибирам фосилните фрагменти в плик и бързо натъпквам каквото мога в раницата си. Другият багаж хващам в ръце и слизам от площадката. Калта по обувките ми тежи, хлъзгам се заплашително по неравната повърхност, но въпреки това в добро настроение и уверено тръгвам към ръба на гората. Преди да завия и оставя находището зад гърба си се спирам и извръщам поглед. Повтарям същото, което направих преди 7 дни, когато се завърнахме след година отсъствие – плъзгам поглед по скалната повърхност и се опитвам да запаметя картината във възможно по-голям детайл. Усмихвам се отново и преди да поема по пътя към цивилизацията измърморвам тихичко:

– Благодаря за подаръка! Ще се видим отново догодина.

Всички части от поредицата разкази „Песента на титаните“ може да намерите ТУК

Може да подкрепите MediaBricks.bg чрез платформата Patreon Become a Patron!