Най-старият музей в България, Националният природонаучен музей при Българската академия на науките, отпразнува 137-годишнината си на 2 август. Жители и гости на столицата избраха да прекарат неделния ден, разглеждайки експонатите от постоянните и временните експозиции. Това е най-богатият природонаучен музей на Балканския полуостров, който съхранява около милион и половина екземпляра животни, растения и минерали.
Сред посетителите имаше групи, които идват в музея за първи път. Мечките направиха най-впечатление на семейство с дете, което бе категорично, че ще се върнат отново. Музеят бе и една от забележителностите в София, които няколко групи туристи бяха избрали да включат в културната си програма. Група италианци го определи като великолепен и интересен. А мъж от Египет сподели, че е впечатлен, че Националният природонаучен музей му дава възможност да види толкова много неща на едно място – от минералите на първия етаж до лъвове на горните. Той бе изненадан, че в България има толкова големи мечки.
Сред гостите на празника на музея бе и семейство, което не идва за първи път и вече има и своите любими експонати. Те не пропуснаха да видят и най-новия експонат в отдел „Гръбначни животни“ – 3D модел на птицата додо. За да направят посещението си още по-интересно, се впускат и в лов за съкровища с интерактивна игра с мобилното приложение TreasureUP. Те търсят тайните на 14 от най-интересните експонати. След завършване на всяка мисия, в зависимост от представянето си, участниците получават бронзов, сребърен или златен медал и съответната дигитална награда.
От паната на временната изложба „Избрано от колекциите на Националния природонаучен музей при БАН“ посетителите научват, че историята на Националния природонаучен музей е тясно свързана с историята на Третата българска държава и развитието на природните науки у нас. Тя започва с идването на Княз Фердинанд I в България през 1887 г., когато той донася от Виена ценните си колекции от птици и пеперуди. Към първите сбирки непрекъснато се добавят нови колекции с експонати от живата и нежива природа. Изложбата представя 26 експоната с техните кратки истории, илюстрирани от трима художници-анималисти от Дружеството на анималистите, флористите и научните илюстратори (ДАФНИ) – Георги Пчеларов, гл. ас. д-р Асен Игнатов и Деница Пенева.
Достъпни бяха още две временни изложби – „Корени“ и „Докосването на гората“.
На входа на музея бе оставен и QR код, чрез който посетителите могат да попълнят онлайн анкетата и да споделят за цялостното си преживяване. Тя е достъпна и онлайн на български и на английски език на страницата на Националния природонаучен музей.
Маврицийски дронт (додо)
Додо, или дронт, е едно от най-известните изчезнали животни и символ на човешкото въздействие върху природата. Тази нелетяща птица е обитавала единствено остров Мавриций в Индийския океан и е достигала височина от 62 до 75 см и маса между 10 и 18 кг. Размерите ѝ са сред най-ярките примери за т.нар. „островен гигантизъм“ – явление, при което в изолирана среда и при липса на хищници организмите развиват значително по-големи размери от своите родственици.
Биологията на додото е не по-малко впечатляваща. Той е бил наземна, бавноподвижна птица, неспособна на летене, с неимоверно къси, рудиментарни крила, редуцирана опашка от меки пера и масивен, извит клюн. За разлика от повечето гълъбови птици, е снасял само едно яйце на люпило, което значително е ограничавало размножителния му потенциал. Храната му се състояла от паднали плодове, свежи листа, цветове и пъпки, луковици, корени, както и дребни наземни безгръбначни животни.
Произходът на имената, с които видът е познат, е любопитен. Холандските моряци от кораба „Гелдерланд“, акостирали на острова през 1602 г., го нарекли „дронте“ („подут“). По-разпространеното название „додо“ има няколко възможни източника: от холандските думи „dodoor“ (мързеливец) или „dodaars“ (трътлест), от португалското „doudo“ („глупак“, „луд“), или дори като имитация на двутоновия звук, издаван от самата птица – нещо като „ду-ду“ или „до-до“.
Додо изчезва напълно около 1700 година – само 190 години след откриването на острова от португалски мореплаватели. Основните причини за изчезването му са прекомерният лов, събирането на яйцата, внесените от човека хищници, както и ниската репродуктивна способност на вида. Днес най-близкият му жив роднина е никобарският гривест гълъб (Caloenas nicobarica).
Въпреки трагичната си съдба, додо продължава да присъства в съзнанието на хората като символ на изчезналите видове. Известният британски природозащитник Джералд Даръл избира образа му за емблема на своя природозащитен тръст, а списанието, което издава, носи именно името „Додо“.
Макар пълни скелети да не са запазени, в музеи в Букурещ, Копенхаген, Лондон, Москва, Оксфорд, Париж, Прага и други градове се съхраняват отделни кости и части от скелети. Първият известен екземпляр, достигнал Европа, бил доставен във Виена на император Рудолф II между 1605 и 1610 г. През 1626 г. друг екземпляр бил занесен в Амстердам, а през 1638 г. живо додо пристигнало в Лондон.
През 2025 г., 325 години след окончателното му изчезване, в България е експониран и първият научно изработен мулаж на тази удивителна птица.
