EnteR

71 години от смъртта на Джордж Оруел. Откъс от романа „1984“ (първа глава)

71 години от смъртта на Джордж Оруел. Откъс от романа „1984“ (първа глава)

Днес се навършват 71 години от смъртта на Ерик Артър Блеър или по-известен с псевдонима си Джордж Оруел. Авторът на романите „1984“ и „Фермата на животните“ умира на 21 януари 1950 г. само на 46 години. Въпреки краткия си живот талантът му го превръща в един от най-уважаваните английски есеисти и романисти на ХХ век.

Днес ви припомняме откъс от романа „1984“…

Из „1984” от Джордж Оруел (ИК „Сиела“)

ПЪРВА ГЛАВА

Часовниците отмерваха тринайсет в ясния и студен априлски ден. Наврял брадичка в гърдите си, за да ги предпази от злия вятър, Уинстън Смит се пъхна чевръсто между крилата на остъклената входна врата на „Резиденция „Победа“, а покрай него успя да се намъкне и част от песъчливата вихрушка.

Във входа вонеше на варено зеле и стари изтривалки. На далечната стена висеше цветен плакат с големина, неподходяща за излагане в помещение, с изображението на огромно – широко повече от метър – лице на около трийсет и пет годишен човек с тлъст черен мустак и сурово мъжествено лице. Уинстън се отправи към стълбището. Нямаше смисъл да пробва асансьора. Той и при най-благоприятни обстоятелства рядко работеше, а напоследък, в рамките на режима на икономии по повод предстоящата Седмица на омразата, бяха започнали да спират тока по цял ден. Измъчван от варикозната язва над десния глезен, трийсет и девет годишният Уинстън заизкачва бавно, на почивки, седемте реда стъпала до своя апартамент. Плакатът с огромното лице го чакаше на всяка площадка, точно срещу шахтата на асансьора. Беше от онези портрети, дето погледът им те следва накъдето и да се отместиш. А и надписът отдолу точно това гласеше: ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ ГЛЕДА.

В самия апартамент приятен плътен глас изреждаше някакви числа във връзка с производството на чугун. Гласът идваше от продълговата метална плака с вид на матово огледало, която заемаше част от дясната стена. Уинстън завъртя копчето, за да намали звука, при все че думите си оставаха разбираеми. Можеше и да позатъмни устройството (наричано „телеекран“), но не и съвсем да го изключи. Премести се до прозореца. Невзрачността на дребната му крехка фигура се подчертаваше допълнително от синия дочен гащеризон на партиен член. Косата му бе много руса, а кожата на лицето му бе придобила естествена руменина от долнокачествения сапун, тъпите ножчета за бръснене и студа на наскоро отишлата си зима.

Дори през затворения прозорец външният свят му изглеждаше студен. Долу на улицата вятърът подмяташе вихрушчици от прах и накъсани хартийки, а греещото слънце и яркосиньото небе придаваха единствено на вездесъщия портрет някакво подобие на цвят. Лицето с черен мустак свеждаше поглед от всеки ъгъл, предлагащ и най-малката видимост. Имаше го дори на отсрещната фасада. „ГОЛЕМИЯ БРАТ ТЕ ГЛЕДА“, гласеше надписът, а тъмните му очи надничаха дълбоко в Уинстъновите. Долу на улицата пък отпраният край на друг плакат пляскаше неравноделно на вятъра и ту закриваше, ту откриваше единствената дума – „АНГСОЦ“. Хеликоптер се стрелкаше ниско между далечните покриви, застиваше за миг като едра синя муха, после отминаваше с плавен завой. Полицейски патрул, надничащ в хорските жилища. Но тези органи на реда нямаха особено значение. Най-страшна беше мислополицията.

Гласът от телеекрана не преставаше да изрежда зад гърба на Уинстън данни за чугунопроизводството и преизпълнението на деветата третилетка. Телеекранът едновременно и приемаше, и предаваше. Можеше и да долови всеки издаден от Уинстън звук, стига да беше малко по-силен от най-тихия шепот. Така че докато Уинстън оставаше в полезрението º, металната плака непрестанно го виждаше, а и го чуваше. Естествено, човек по нищо не можеше да разбере дали в даден момент го следят, или не. И изобщо беше загадка колко често и на какъв принцип се включваше мислополицията в личния ти кабел. Допускаше се, че могат да следят всекиго по всяко време. Но така или иначе, можеха да се включат в кабела ти когато си искат. По тази причина всеки се стараеше да живее – или, по-точно казано, по силата на превърнал се в инстинкт навик човек живееше – с мисълта, че чуват всеки издаден от него звук и следят всяко негово движение, стига да не е направено на тъмно.

Уинстън се стараеше да стои гърбом към телеекрана. Уж за по-сигурно, макар да му беше ясно, че и гърбът може да го издаде. На километър от дома му над опушения пейзаж се издигаше работното му място – Министерството на правотата. И изобщо, мислеше си с известно отвращение Уинстън, това, което се разстила пред очите му, изобщо не е Лондон – главният град на Аерописта Едно, третата по населеност провинция на Океания. Напъна се да изрови някой спомен от детството си, който да му подскаже дали Лондон е изглеждал по същия начин и навремето. Винаги ли са се виждали тези строени през деветнайсети век и простиращи се до хоризонта масиви от загниващи жилищни сгради с дървени подпори, за да не рухнат стените им, с прозорци, кърпени с велпапе, с покриви от гофрирана ламарина и с килнати шантаво градински зидове? А всички онези поразени от бомбите обекти, над които се вихреше прахоляк от хоросан, а върху развалините им се стелеше върбовката; а онези места, където бомбите бяха разчистили по-обширни райони, върху които впоследствие бяха изникнали мизерни колонии от дървени къщурки с вид на курници? Усилията му обаче бяха безплодни. Нищо не помнеше. Нищо не беше останало от детството му, освен една поредица от лишени от всякакъв фон ослепителни видения, които на всичкото отгоре му бяха почти непонятни.

Министерството на правотата – или, според новговорното  му название, „Миниправ“ – се отличаваше рязко от всичко наоколо. Представляваше огромна пирамидална конструкция от блестящ бял бетон, триста метра високо напластяване на тераса върху тераса. Оттам, където се намираше, Уинстън успяваше, макар и трудно, да разчете издълбаните с елегантен шрифт върху бялата фасада три девиза на Партията:

ВОЙНАТА Е МИР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

НЕВЕЖЕСТВОТО Е СИЛА

Разправяха, че Министерството на правотата съдържало три хиляди канцеларии над земята и още толкова помещения под нея. Разхвърляни из Лондон бяха само още три сгради с подобен външен вид и размери. И така тотално доминираха над останалата околна архитектура, че от покрива на „Резиденция „Победа“ се виждаха и четирите едновременно. В тях се помещаваха четирите министерства, поделили помежду си целия правителствен апарат. Министерството на правотата, което завеждаше новините, отдиха, образованието и изкуствата. Министерството на мира, което обезпечаваше бойната готовност. Министерството на любовта, налагащо обществения ред и законност. И Министерството на многообразието, отговарящо за икономиката. Или, както ги назоваваха на новговор: Миниправ, Минимир, Минилюб и Минимног.

Най-страшно от четирите беше Министерството на любовта. По него нямаше нито един прозорец. Уинстън не само не беше влизал там, но и гледаше да не се приближава на по-малко от половин километър от сградата му. Човек не можеше да припари, ако не беше по служба, но и тогава му се налагаше да си проправя път през лабиринти от бодлива тел, стоманени врати и тайни картечни гнезда. Дори улиците, които водеха към най-външните му бариери, се обитаваха от облечени в черни униформи патрулиращи часови с физиономии на горили, въоръжени с телескопични палки.

Уинстън рязко се извърна. На лицето му бе замръзнало препоръчителното при обръщане към телеекрана изражение на кротък оптимизъм. Прекоси стаята и влезе в тясната кухничка. Покрай ранното си излизане от министерството пропусна обяда в столовата, а и много добре знаеше, че в кухнята няма нищо за ядене освен парченце тъмен на цвят хляб, което трябваше да запази за закуската си на другата сутрин. Свали от полицата бутилка с бял етикет с надпис „ДЖИН „ПОБЕДА“. Безцветната течност имаше гадната миризма на китайски оризов спирт, не твърде различна от тази на машинното масло. Уинстън си наля почти пълна чаена чаша, стегна се за предстоящия шок и я гаврътна на един дъх, както се поема лекарство.

Лицето му изведнъж пламна и от очите му рукнаха сълзи. Гадостта прогори гърлото му така, сякаш беше пил азотна киселина, а при самото преглъщане му се стори, че някой все едно го цапна по тила с полицейска гумена палка. Но в следващия миг стомахът му престана да гори и светът придоби по-весел вид. Извади цигара от омачкания пакет с надпис „ЦИГАРИ „ПОБЕДА“, но в разсеяността си я обърна надолу и всичкият º тютюн се изсипа на пода. Със следващата се справи значително по-успешно. Върна се във всекидневната и седна до намиращата се вляво от телеекрана масичка. От чекмеджето º извади перодръжка, мастилница и празна дебела ученическа тетрадка с червена задна корица и мраморен дес˜н върху предната.

По неизвестна за него причина телеекранът във всекидневната заемаше особена позиция: вместо на обичайното му място – върху тясната стена, откъдето да следи цялото помещение – беше монтиран на по-дългата стена срещу прозореца. От едната му страна се намираше плитката ниша, в която Уинстън седеше в момента. Навремето, когато са строили жилищата, тя, изглежда, е била предвидена да поеме лавици с книги. Сега, ако се помъчеше да се свие максимално навътре, Уинстън оставаше извън видимостта на телеекрана. На сегашното му място можеха да го чуят, естествено, но нямаше как да го видят. Именно това необичайно разположение на всекидневната го беше подтикнало отчасти да се заеме с деянието, чието начало поставяше в момента.

Освен всичко друго, идеята му се беше родила и покрай тетрадката, която току-що извади от чекмеджето – изключително красива вещ с леко пожълтели през годините гладки кремави листове; такива не се произвеждаха най-малко от четиресет години насам. А според него тетрадката беше от много по-ранни времена. Щом я зърна във витрината на душно антикварно магазинче в един от градските бедняшки квартали (вече не помнеше кой точно), изпита огромно, изпепеляващо желание да я притежава. Поначало не беше редно членове на Партията да влизат в тези обикновени магазини („да посещават свободния пазар“, както се казваше), но правилото не се спазваше кой знае колко строго, тъй като нямаше откъде другаде да се намерят неща от рода на връзки за обувки и ножчета за бръснене. Озърна се във всички посоки, влезе и купи тетрадката за два долара и петдесет цента. По онова време дори не се запита за какво точно му е дотрябвала. Отнесе я виновно у дома в служебната чанта. Макар и празна, тетрадката представляваше компрометиращо веществено доказателство.

А в случая той се канеше да започне да води в нея личен дневник. Не че щеше да е незаконно (така или иначе, незаконни неща вече нямаше, понеже нямаше и закони), но ако го хванеха, като нищо можеха да му наложат смъртно наказание – или в най-добрия случай да го пратят за двайсет и пет години в лагер за принудителен труд. Уинстън сложи перо в перодръжката и го облиза, за да му махне смазката. Архаични инструменти от рода на писалките вече почти не се ползваха дори за полагането на подписи, но той се беше снабдил със своята тайно и доста рисковано единствено заради усещането, че прекрасните кремави листове заслужават да се пише по тях с истински писец, а не да се дращи с химически молив. Лично той нямаше навика да пише на ръка. Всичко, освен най-кратките бележки, обикновено диктуваше на казваписа – вариант, който, естествено, в случая изобщо не го устройваше. Топна перото в мастилницата и за миг се поколеба. Спазъм сгърчи стомаха му. Решаващата стъпка щеше да е първоначалният допир на писеца по хартията. После изписа с дребни, непохватни букви:

4.IV.1984 г.

И се облегна на стола. Обзе го пълна безпомощност. Като начало, изобщо не беше убеден, че годината е 1984. Горе-долу тя трябваше да е, тъй като беше почти сигурен, че е трийсет и девет годишен, след като, доколкото му беше известно, годината на раждането му трябва да е била 1944-та или 1945-а; напоследък обаче се оказваше все по-невъзможно да определи кое на коя дата се е случило с приблизителност, по-малка от година-две.

И за кого, запита се изведнъж, се е захванал да пише този свой дневник? За бъдещето, за все още неродените. Умът му се задържа за секунда върху спорната дата, която беше написал, после се блъсна и спря пред новговорната дума „двумисля“. И едва сега схвана по същество мащабността на своето намерение. Как поначало се общува с бъдещето? Нима това не е изначално невъзможно? Бъдещето или ще наподобява настоящето и в такъв случай няма да му обърнат никакво внимание; а ако се окаже, че е различно от сегашното, никой няма да схване описаното от него състояние на нещата.

Седя известно време, загледан тъпо в листа. От телеекрана вече се носеше отривиста военна музика. Учуди го не само вероятността да е загубил способността да се изразява, но и липсата на спомен за онова, което беше намислил да сподели. От сума ти седмици се подготвяше за сегашния момент, но нито веднъж не му беше минало и през ум, че ще му е нужно нещо повече от смелост. Самото писане надали щеше да го затрудни. От него се искаше единствено да изложи върху хартията безкрайния монолог, който буквално от години вървеше в главата му и не го оставяше на мира. Но ето че дори и монологът беше секнал. За разлика от възобновилия се нетърпим сърбеж на варикозната язва. Но не смееше да се почеше, тъй като чесането само щеше да я възпали. Секундите цъкаха. А умът му не отчиташе нищо освен празнотата на страницата пред очите му, сърбенето на кожата над глезена му, войнствените фанфари и дължащото се на джина леко опиянение.

Може да подкрепите MediaBricks.bg чрез платформата Patreon Become a Patron!