По време на прелитането си покрай Венера (юли 2020 г.) слънчевата сонда Parker успя да открие и запише естествен нискочестотен радиосигнал, което показа, че космическият кораб е преминал през горната част от атмосферата на планетата. Това бе първото пряко измерване на венерианската атмосфера от близо 30 години, обявиха от НАСА. Учените са публикували изследване, което потвърждава, че горната атмосфера на Венера претърпява резки промени в рамките на един слънчев цикъл (11 години).
Това е поредната улика за разплитане на въпросите как и защо Венера и Земята са толкова различни. Родени от подобни процеси, Земята и Венера са близнаци: и скалисти, и с близки размери и структура. Но пътищата им се разминават още от „раждането“.
На Венера липсва магнитно поле и повърхността й „ври“ при температури, достатъчно горещи, за да разтопят олово. Изпратените досега космически кораби до повърхността са издържали само по няколко часа.
На 11 юли 2020 г. слънчевата сонда Parker прелетя край Венера в третия си полет към Слънцето. Всеки полет е проектиран да използва гравитационното ускорение на планетата, за да може космическият кораб да премине по-близо до Слънцето. Мисията, управлявана от лабораторията за приложна физика на Джон Хопкинс в Лорел, Мериленд, направи най-близкия си полет до Венера, преминавайки само 833 км над повърхността.
Един от инструментите на Parker Solar Probe е FIELDS, наречен на електрическите и магнитни полета, които измерва в атмосферата на Слънцето. Само за седем минути – когато сондата е била най-близо до Венера – FIELDS открива естествен нискочестотен радиосигнал.
Подобно на Земята, Венера разполага с електрически зареден слой газ в най-горния край на атмосферата, наречен йоносфера. Това море от заредени газове или плазма по естествен път излъчва радиовълни, които могат да бъдат открити от инструменти като FIELDS.
Изследователите са използвали това радиоизлъчване за изчисляване на плътността на йоносферата. За последно изследователите са получили директни измервания на йоносферата на Венера от Pioneer Venus Orbiter през 1992 г. Тогава Слънцето е било близо до слънчевия максимум, бурен пик на слънчевия цикъл.
През следващите години данните от наземните телескопи предполагат, че се случват големи промени, когато Слънцето се установи в своята спокойна фаза, слънчев минимум. Докато по-голямата част от атмосферата остава същата, йоносферата – която е най-отгоре, където газовете могат да отидат в космоса – е била много по-тънка по време на слънчевия минимум. Без директни измервания беше невъзможно това да се потвърди.
Всъщност йоносферата на Венера е много по-тънка в сравнение с предишни измервания, направени по време на слънчевия максимум. „Когато множество мисии потвърждават един и същ резултат, една след друга, това ви дава много увереност, че изтъняването е реално“, казва Робин Рамстад, съавтор на изследването. Разбирането защо йоносферата на Венера се разрежда близо до слънчевия минимум е една част от разгадаването на това как Венера реагира на Слънцето – което ще помогне на изследователите да определят как Венера, някога толкова подобна на Земята, се е превърнала в свят на изгарящ, токсичен въздух, какъвто е днес.
