„Тялото. Наръчник за употреба” от Бил Брайсън – всичко, което трябва да знаем за телата, които обитаваме (откъс)
EnteR Наука

„Тялото. Наръчник за употреба” от Бил Брайсън – всичко, което трябва да знаем за телата, които обитаваме (откъс)

Може да подкрепите MediaBricks.bg чрез платформата Patreon Become a Patron!

Знаете ли, че повърхностите в белите ви дробове имат разгъната площ колкото един тенис корт, а дихателните тръби в тях ще се проточат от Лондон до Москва. Дължината на кръвоносните ви съдове е достатъчна, за да се обиколи Земята два и половина пъти. Ако наредите цялата ДНК в тялото си в права линия, дължината й ще се проточи отвъд Плутон. Представете си само: от вас има достатъчно количество, за да напуснете Слънчевата система.

От днес „Тялото. Наръчник за употреба” (издателство „Сиела“) – най-новата книга на остроумния американски писател Бил Брайсън, вече е по книжарниците. Авторът е любим на читателите с класики като „Кратка история на почти всичко” и „Записки от една голяма страна”. Базирано на множество интервюта със специалисти от световна величина и с типичното неустоимо чувство за хумор на Брайсън това издание съдържа всичко, което трябва да знаем за най-съкровения си дом – собственото ни тяло.

„Тялото. Наръчник за употреба” от Бил Брайсън – всичко, което трябва да знаем за телата, които обитаваме (откъс)

Знаете ли, например, че целият кислород, от който имате нужда – около 61% от тялото ви – ще ви струва около 21 лева, а за водорода – 10% от вас – джобът ви ще олекне с 37 лева. Азотът – 2,6% – ще ви излезе още пò на сметка – само около 60 стотинки. По този начин бихте могли да закупите необходимите материали за почти 74% от цялото ви тяло за удивителната сума от 58,60 лв.! Без съмнение, това е най-изумителното нещо за нас – че всъщност сме просто сбор от безжизнени частици, от нещица, които можем да открием на боклука. Няма нищо специално в елементите, които ни изграждат, освен че изграждат точно нас, човешките същества. Това е чудото на живота.

В „Тялото. Наръчник за употреба” Бил Брайсън напомня, макар и да прекарваме целия си живот, обгърнати от тази удивителна плът, ние я приемаме за даденост. А тя извършва буквално неизброимо количество задачи, без да ни занимава дори и за миг със себе си.

Не вярвате ли? Опитайте се тогава да отговорите на няколко въпроса. Колко от нас имат дори бегла представа къде се намира далакът и за какво служи? Или каква е разликата между сухожилия и връзки? Или какво се случва в лимфните ни възли? Колко пъти на ден мигаме с клепачи?

С много чувство за хумор, огромно количество любопитна и полезна информация, както и немалко вълнуващи и куриозни истории, Бил Брайсън изпълнява трудната задача да обясни на достъпен език как функционира може би най-сложната форма на живот, която познаваме – човекът.

„Ще се възхищавате на брилянтността и неописуемата странност на собствената си конструкция.”

Washington Post

„Брайсън е пребродил през достойно за докторантура количество от статии, интервюирал е един взвод от медици и биолози, прочел е цяла библиотека – и се е забавлявал страхотно през цялото време. Има си разпознаваема формула – прозата се движи ведро по пътя, добре смазан двигател, задвижван от чувство за хумор, любопитни факти и лични преживелици. Колкото до средностатистическия размер на човешкия пенис, можете да го намерите на 301 страница.”

The Guardian

 

Из „Тялото. Наръчник за употреба”

Бил Брайсън

 

XVII

КЪМ ДОЛНИЯ ЕТАЖ

При посещение в една ферма мисис Кулидж попитала водача си колко пъти на ден се съвкупява петелът. „Няколко дузини“, бил отговорът. „Моля, предайте това на президента“, помолила мисис Кулидж. Когато президентът минал покрай кокошарника и му разказали за петела, той попитал: „И всеки път все със същата кокошка?“. „О, не, г-н президент, всеки път с различна кокошка“. Президентът бавно поклатил глава и казал: „Предайте това на мисис Кулидж“.

London Review of Books, 25 януари 1990 г.

– 1 –

Не е ли учудващо, че толкова дълго не сме намирали отговор на въпроса защо някои хора се раждат мъже, а други – жени? Макар че хромозомите са открити през 80-те години на XIX в. от германец с много дълго и пищно име – Герман Хайнрих Вилхелм Готфрид фон Валдейер-Хартц (1836 – 1921), дълго време значението им остава недоразбрано и недооценено . (Валдейер-Хартц ги нарекъл хромозоми, защото много добре абсорбирали оцветители под микроскопа.) Днес всички знаем, разбира се, че жените имат две Х хромозоми, а мъжете имат една Х и една Y, и това е причината за разликата между половете, но докато стигнем до тази мъдрост, минало много време. До края на XIX в. учените все още били убедени, че полът се определя не от химията, а от външни фактори като диета, температура на въздуха и дори настроенията на жената по време на бременност.

Първата стъпка към решаването на проблема е направена през 1891 г., когато млад зоолог от Гьотингенския университет, Херман Хенкинг, забелязал нещо странно, изучавайки тестисите на род божи кравички, наречен Pyrrhocoris. При всички екземпляри едната хромозома стояла настрана от останалите. Хенкинг я нарекъл „Х“, защото му се струвала загадъчна, а не заради формата ѝ, както се предполага. Находката му събудила голям интерес сред другите биолози, но самият Хенкинг не се развълнувал особено. Скоро след това той приел пост в „Германската рибна асоциация“ и прекарал остатъка от живота си, следейки рибните запаси в Северно море, и доколкото знаем, никога повече не се занимавал с тестисите на божата кравичка.

Истинският пробив станал от другата страна на Атлантическия океан, четиринайсет години след случайното откритие на Хенкинг. Изследователка в колежа „Брин Моур“ в Пенсилвания на име Нети Стивънс провеждала подобно наблюдение върху репродуктивните органи на брашнените червеи, когато забелязала друга безучастна хромозома и решила, че вероятно играе роля в определянето на пола. Това било съдбоносно прозрение. Тя я нарекла Y хромозома, в духа на азбучната последователност, започната от Хенкинг.

Нети Стивънс заслужава по-голямо признание . Родена през 1861 г. в Кавендиш, щата Върмонт (там където тринайсет години преди това пробили с железен прът черепа на Финеас Гейдж, докато работел на строежа на железопътната линия), Стивънс израснала в скромна среда и ѝ отнело много време да постигне мечтата си и да получи висше образование. Доста години работила като учителка и библиотекарка, но през 1896 г. на 35 години постъпила в Станфордския университет и на 42 защитила докторската си титла. Тя приела назначение в университета и се впуснала в бурна изследователска дейност, публикувайки 38 статии и откривайки Y хромозомата, но за съжаление, животът ѝ бил трагично кратък.

Откритието ѝ не е оценено по достойнство, иначе Стивънс със сигурност щеше да получи Нобелова награда. Вместо това години наред заслугата се приписва на Едмунд Бийър Уилсън, който самостоятелно прави същото откритие, почти по същото време (все още се спори кой от двамата е бил пръв), но не оценява огромното му значение. Без съмнение, Стивънс е щяла да постигне още по-велики неща, но се разболява от рак на гърдата и умира през 1912 г. само на 53. Кариерата ѝ на учен продължила само 11 години.

В илюстрациите винаги представят Х и Y хромозомите приблизително с формата на Х и Y, но в повечето случаи те не приличат на нито една от тези буква. В периода на делене на клетката Х хромозомата наистина приема за кратко формата на Х, но същото правят и всички други, несвързани с пола хромозоми. Y хромозомата има само бегла прилика с буквата Y. Това, че тези хромозоми дори мимолетно приличат на буквите, на които са наречени, е чиста случайност.

Хромозомите са трудни за изучаване. През по-голямата част от съществуването си те са обвити в кълбо от трудно определима маса в ядрото на клетката. Единственият начин да се преброят е да се вземат свежи проби от живи клетки в момента на делене, което не е толкова лесно. Според едно свидетелство биолозите „чакали буквално под бесилката, за да вземат проба от тестисите на осъден престъпник веднага след смъртта му, преди хромозомите да успеят да се скупчат“ . Дори тогава хромозомите имат склонност да се препокриват и размиват, което позволява само приблизителното им преброяване. През 1921 г. цитолог от университета на Тексас, Теофилус Пейнтър, много самоуверено заявил, че е направил ясни снимки и е успял да преброи 24 двойки хромозоми. Тази бройка се утвърждава в научната общност  и чак след 35 години, при по-внимателно изследване се оказва, че всъщност имаме само 23 двойки хромозоми – факт, който през цялото време е бил повече от очевиден на снимките (включително в илюстрациите в един популярен учебник), но никой не си е направил труда да ги преброи по-внимателно.

Отговорът на въпроса точно какво прави някои от нас мъже, а други – жени, е съвсем отскоро. През 1990 г. два екипа в Лондон, в Националния институт за медицински изследвания и в Имперския фонд за изследване на рака идентифицират половоопределящия регион на Y хромозомата и го наричат SRY (Sex-Determining Region of Y). След като поколения наред сме създавали момиченца и момченца, най-после разбрахме как става.

Y хромозомата е нещо доста любопитно и миниатюрно по размер. Тя съдържа само около 70 гена, докато другите хромозоми имат докъм 2000. Y хромозомата се е смалявала в продължение на 160 милиона години . С тази скорост на смаляване се предполага, че може напълно да изчезне след 4,6 милиона години . Гените, които определят пола, вероятно ще се преместят в друга хромозома. Нещо повече, след 4,6 милиона години сигурно ще сме стигнали толкова далеч в манипулирането на репродуктивния процес, че това едва ли ще ни вълнува.

Най-интересното е, че полът всъщност не ни е необходим. Много организми са го изоставили. Геконите, малките зелени гущери, които се срещат в тропиците, залепнали като ваденки по стените, се справят въобще без мъжки екземпляри. Тази мисъл е леко тревожна за нас, мъжете, но репродуктивното парти може лесно да мине и без нашия принос. Геконите произвеждат яйца, които са клонирани от майката и които израстват като ново поколение гекони. От гледна точка на майката това е отлично решение, защото осигурява 100% унаследяване на нейните гените. При конвенционалния секс всеки партньор предава само 50% от гените си и количеството непрекъснато намалява с всяко следващо поколение. Внуците ви имат само една четвърт от вашите гени, правнуците – само една осма, а пра-правнуците незначителната една шестнайсета, така изтъняването на генетичната линия продължава и по-нататък. Ако амбицията ви е да постигнете генетично безсмъртие, сексът е много лош начин за постигането ѝ. Както отбелязва Сидхарта Мухерджи в книгата си „Генът: Интимна история“, хората всъщност не се възпроизвеждаме. Геконите се възпроизвеждат. Ние се рекомбинираме .

Сексът може да разводнява личния ни принос към потомството, но е много полезен за нашия вид. Смесвайки и комбинирайки гените, ние получаваме разнообразие, което ни дава устойчивост и сигурност, затруднява покосяването на цели популации от различни болести и означава, че можем да еволюираме. Можем да запазваме полезните гени и да се освобождаваме от онези, които затрудняват колективното ни благополучие. Клонирането дава един и същ резултат отново и отново. Сексът ни дава Айнщайн и Рембранд, но, разбира се, и много глупци.

Може да подкрепите MediaBricks.bg чрез платформата Patreon Become a Patron!