На 12 ноември 1980 година космическият апарат Voyager 1 достига Сатурн и прави първите снимки отблизо на пръстените му. Прелитането покрай планетата е част от една от най-успешните космически програми на човечеството. През 1977 година Voyager 1 и Voyager 2 напускат Земята, възползвайки се от рядко подреждане на четирите газови гиганта, случващо се веднъж на 175 години.
Пръстените на Сатурн са най-голямата система от планетарни пръстени в Слънчевата система. Представляват многобройни малки частици, вариращи по размер от микрометри до метри, които се движат в орбита около Сатурн. Частиците на пръстените са съставени почти изцяло от воден лед, с малки примеси на скали.
Въпреки че отражението от пръстените увеличава яркостта на Сатурн, те не се виждат от Земята с невъоръжено око. През 1610 г. Галилео Галилей става първият човек, видял Сатурновите пръстени, макар да не успява да ги види достатъчно добре, за да разпознае действителната им природа. През 1655 г. Кристиян Хюйгенс става първият, който ги описва като диск, опасващ Сатурн.
Voyager 1 е изстрелян на 5 септември 1977 г. от Кейп Канаверъл във Флорида. Въпреки че е излита втори, Voyager 1 следва по-бърза траектория и достига до Юпитер и Сатурн преди Voyager 2. На 5 март 1979 година апаратът достига Юпитер, а на 12 ноември 1980-а Сатурн.
При прелитането на Сатурн Voyager 1 открива изобилие от нови данни относно планетата и нейните луни. По-конкретно, той открива луните – Прометей, Пандора и Атлас. Намирането на тези луни потвърждава, че спътниците на Сатурн са съставени предимно от воден лед. Най-важното е, че космическият кораб научава нова информация относно най-голямата луна на Сатурн – Титан. Установено е, че Титан има гъста атмосфера и е съставена предимно от азот като Земята; повърхностното му налягане обаче е 1,6 пъти по-високо от земното. Voyager 1 разкрива, че горната атмосфера на Сатурн е съставена от 7% хелий, а останалото е главно водород. Това кара учените да заключат, че поради атмосферния състав на Сатурн, планетата излъчва повече топлина от това, което получава от Слънцето.
Главните плътни пръстени на Сатурн се разпростират на 7000 km до 80 000 km от екватора на Сатурн. Тяхната локална дебелина варира в граници от 10 m до 1 km. Те са съставени от 99,9% воден лед с малки примеси от толини или силикати. Основните пръстени са съставени главно от частици с размери от 1 cm до 10 m.
Въпреки че най-големите пролуки между пръстените могат да се видят и от Земята, и двата апарата на програмата Voyager откриват, че пръстените имат сложна структура от хиляди тънки пролуки и пръстенчета. Счита се, че тази структура е възникнала по няколко различни начина чрез гравитационното привличане на много от спътниците на Сатурн. Някои пролуки се отварят от преминаването на малки спътници, докато някои от пръстенчетата се поддържат от гравитационното влияние на малки водещи спътници. Други пролуки се пораждат от резонанса между орбиталния период на частиците в пролуката и орбиталния период на голям далечен спътник.
