Наука

Палеонтологът Владимир Николов: Песента на титаните (част 1)

Палеонтологът Владимир Николов: Песента на титаните

Как се търсят динозаври в България? Не пропускайте поредицата от разкази на палеонтолога Владимир Николов специално за MediaBricks.bg, който от първо лице ще ни потопи в неповторимата атмосфера на разкопките в търсене на динозаври по нашите земи. Докторантът от Националния природонаучен музей при БАН ни пренася в една история, започнала преди 83 милиона години, която днес български учени вече трета година разкриват край Трън. Скочете смело в едно интересно приключение за трудностите, радостите, перипетиите и успехите на научния екип, воден от д-р Латинка Христова.

В част 1 от „Песента на титаните“ Владимир Николов ни кани зад завесите на приготовленията за палеонтологична експедиция „Трън 2020“, защото „динозаврите са готини и привличат внимание“…

Датата е 10 август 2020 година, а часът – малко след полунощ. Трескаво събирам багаж за цяла седмица, като постоянно прехвърлям наум списъка с необходимите дрехи и вещи, надявайки се да не пропусна нещо. Забравя ли го, после ще трябва да го търся в Трън. Въпреки това ми е трудно да се съсредоточа и мисълта ми бяга в посока предстоящите разкопки. Най-накрая времето настъпи и ни предстои за трети път да тръгнем по следите на динозаврите!

Палеонтолози откриха нови останки от динозаври в находището край Трън (снимки)

Подготовката и планирането на едни разкопки започват година по-рано, още от момента, в който се завърнем от терен и разтоварим събраните находки във фосилното депо. Обикновено ранните етапи от въпросната подготовка са свързани с осигуряването на финансиране за провеждане на бъдещите теренните работи. След две години работа в находището край Трън, в края на август 2019 година почти бяхме изчерпали скромния си бюджет и трябваше да помислим как да подсигурим по-нататъшните изследвания. А по редица причини пропускането дори на един сезон разкопки може да има крайно негативен ефект върху все още крехкото бъдеще на динозавровата палеонтология у нас. Редица фактори – както природни, така и човешки, могат да доведат до разрушаване или загуба на динозавърските кости, които „неблагоразумно“ стърчат от скалите. За съжаление, и двата проекта, които изготвихме за различни организации, финансиращи научни изследвания, бяха отхвърлени. Липса на опит от наша страна, какво да се прави…

Някъде по това време научих за конкурса за докторантска стипендия на фондация „Карол Знание“ и реших да направя нещо нетипично за мен – да се включа в състезание и то с пълна увереност в стойността на моя тематично странен и вероятно непопулярен научен проект. Оказа се, че съм взел едно от най-умните си решения. Динозаврите са готини и привличат вниманието! Спечелвайки конкурса и подкрепата на фондация „Карол Знание“, палеонтологична експедиция „Трън 2020“ беше спасена. Така с колегите палеонтолози и геолози, свързани с работата в находището, имахме възможност спокойно да продължим анализите на фосилните находки и геоложките проби, събрани предходните две години. Новополученото знание между два сезона работа на терен е от ключово значение за по-успешната ни работа следващия път, защото ни насочва къде и как да копаем и за какво да гледаме в скалите. Именно с този подход всяка следваща наша експедиция е в някакъв смисъл по-успешна от предходната, а събраните кости са доказателството. Това, че с помощта на наученото в умовете си рисуваме все по-ясна картина на света отпреди 83 милиона години е само един, поне за момента, ментално-естетически бонус.

Часът е вече 2 след полунощ, багажът е подготвен, неизменният кофражистко-геоложки чук, който ползвам от първата си година в университета, стои до входната врата, а аз ясно осъзнавам, че след няма и 5 часа трябва да съм буден и готов за път. Тъпо е да будувам. Но не ми се спи. Просто съм притеснен. Чудя се дали тези разкопки няма да се окажат за мен просто една кратка разходка. Няма и три седмици по-рано по доста глупав начин си нараних глезена и все още не съм се възстановил. Не и до степен, в която да катеря планини, да прескачам камъни или да пълзя нагоре-надолу по стръмни склонове. А точно това ме очаква идните 7 дни, че и още. И въпреки това динозаврите са по-важни! Особено след цяла година чакане и подготовка. Изборът е направен, а последствията от него ще бъдат посрещнати, независимо от това дали са с положителен или отрицателен знак.

Скърцам със зъби при прозвъняването на телефонната аларма. Спи ми се та две не виждам. Мисълта за разкопките проблясва ярко като светкавица през съзнанието ми и бързо го прояснява. Какво ли ни очаква днес на терен? Какво се е случило с това специално място през последните 12 месеца? Неусетно, след една последна проверка на всичко приготвено, куцукам към спирката на градския транспорт. Нещата не изглеждат твърде добре с този глезен, но все тая. В прилично пълния трамвай ме гледат накриво заради багажа, който съм помъкнал със себе си, но аз отново съм зает с далеч по-важните за преследвач на динозаври въпроси, като възможно ли е тази година да намерим черепен материал от динозаври и, ако намерим такъв, ще успеем ли въобще да го извадим от скалите. Геологичните особености на находището имат своите плюсове и минуси, но един от последните е фактът, че в течение на 83 милиона годишната история на района скалите са разсечени от множество разломи и фосилните останки излизат в състояние, което човек очаква да види при отварянето на кутия с частите на 3-D пъзел. В най-добрия случай костите излизат на филийки. В най-лошия става въпрос за корубата на костенурка мотала се в краката на динозаврите, която се оказа на няколко стотин парченца с милиметрови размери, които гл. ас. Латинка Христова успя да сглоби след 3 месеца прецизна, но изпиляваща нервите работа. Та какво бихме правили, ако попаднем на някоя кост от черепа на динозавър, след като тези кости далеч не са сред най-солидните в скелета на животното?

Довлякъл съм се до музея и проверявам инструментите, които трябва да вземем с нас. Лопата, кирка, шила, шпатули, гипсови бинтове за изготвяне на предпазни калъпи около някои кости, найлонови пликове за събиране на проби и съхранение на намерените дребни фосили, въобще всичко е подготвено. Латинка и Ралица Коньовска, човекът в екипа с най-голям опит в консервацията на фосили от гръбначни животни, са се погрижили за всичко. Понеже годината е шантава и доста неща са извън нашия контрол, екипът, който поема към находището, е в леко намален състав спрямо предходните експедиции. Ще пътувам с Николай Симов, ентомолог с енциклопедични знания и неподражаемо чувство за хумор, който ни оказва неоценима подкрепа на терен. Не само, че копае като багер, за да ни разчисти площадка за работа, пуска ни с въжета да копаем за динозаври на метри над земната повърхност, ами е и единственият човек оцелял след нападение от динозавър. Последното е шега, но не напълно. Обикновено пътуваме с Латинка, но тази година, за да се спести време от обикаляне из града и неизменната борба с мъчителния утринен трафик, дамската половина на групата пътува в друга кола, шофирана от Марлена Янева, резидентният седиментолог на екипа.

Потеглихме, а с Николай както обикновено се заговорихме на някакви научни теми от общ характер, които биваха разнообразявани с неговите многобройни истории от различни експедиции в различни точки на света. Винаги е интересно, а и доста полезно, обсъждането на научни въпроси със специалисти работещи в други направления или поне имащи известен опит с методи и теми на изследване, които са встрани от собствените ти интереси. Подобен обмен на информация позволява не само да се запознаеш с научния светоглед на колегите, тяхната работа и да я оцениш по достойнство, но и ти самият до някаква степен да им разкриеш особеностите на своето поле на изследване. Току-виж ти хрумнала идея за ново изследване или пък начин, по който да приложиш някой непознат за теб метод към решаването на проблемите, с които се занимаваш. А пък и едно пътуване минава неусетно и доста по-приятно, когато прекарано в разговори и дискусии.

След кратко спиране в Перник за подсигуряване на хранителни провизии от най-близкия хипермаркет, което вероятно страничен наблюдател може да се сравни с варварските нашествия в Средновековна Европа, се отправяме към живописния Трънски край. Добрали сме се до мястото за нощувка, разтоварили сме ненужния багаж от колите и пременени в пълно теренно снаряжение, малко след обяд сме на точката, от която ще се потопим в света на динозаврите. Следва последна проверка на раници, бутилки с вода, чукове и друга екипировка. Латинка и Ралица повеждат групата, а Николай остава назад, за да се движи с мен понеже няма как да спазвам темпото на останалите. Дошъл е моментът да разбера ще изкарам ли разкопките тази година или бързо, бързо ще се товаря на автобус към София.

Тръгвам с бавна крачка, помагайки си с туристически щеги и надявайки се, че стягащият чорап около глезена ми ще е достатъчен да се справя. Всяка крачка е внимателно премерена, защото дори момент на невнимание и лоша преценка в случая може да има неприятни за мен последствия. Чувството да ходиш из пресечен терен без да може да се довериш изцяло на крака си не е приятно, но някак си нещата вървят в добра посока и лека-полека започвам да осъзнавам, че въпреки болката, движението ми се отразява добре. Напредваме по пътя.

През трите години работа в находището прекарах достатъчно време около Трън, за да оценя природните красоти на района. Местата там все още изглеждат сравнително незасегнати от човешка дейност и богати на живот. А, гората каква е! Веднъж навлязъл сред дърветата и храстите мога да я сравня само с джунгла. Не, че съм посещавал джунгли, но просто това е аналогията, която изниква в ума ми. Дори и тотален невежа в областта на ботаниката като мен може да забележи огромното растително разнообразие – от тревистите растения, през папратите и хвощите, чак до дивите лози и дърветата. А между тях всякакви насекоми, други членестоноги и влечуги. Из клоните се чуват песните на птици, а на места във влажната пръст човек може да забележи следи от бозайници. Малък рай за колегите биолози.

Напредваме бавно през гората. Николай върви пред мен и се опитва да улесни придвижването ми като подбира най-подходящия маршрут. Земята е влажна и кална, нищо, че вече минава обяд, а някъде над короните на дърветата слънцето напича типично по августовски. В подлеса е топло и задушно. Още не сме стигнали находището, но от челата ни се лее пот, а тениските залепват за гърба под натиска на пълните раници. Част от спецификите и чара на теренната работа. Намирам за страхотно, че находището изисква полагането на усилия, за да стигнеш до него. Сякаш е скрито и човек трябва да се постарае сериозно и да покаже желание, за да бъде допуснат до него и палеонтологичните му съкровища.

Наближаваме крайната си цел. Някъде пред нас се чуват ударите на геоложки чукове в скалите и веселите гласове на Латинка, Ралица и Марлена. Лати и Рали всяка година са първи на находището и не мога да не оценя символизма в това. Все пак те двете го откриха през 2017 година. Трябваше да минат 11 години от откриването на първата кост в района, почти 5 години от момента, в който с Дочо Дочев, научния ръководител на дипломната ми работа, осъзнахме, че държим в ръцете си динозавърска кост, за да бъдат открити скалите, източник на фосилите. Тази история също e интересна, но е за някой друг път. Между плетеницата от клони и дървесни стволове се забелязват скали. Вече почти виждаме находището. Както обикновено в главата ми зазвучава музикалната тема от „Джурасик Парк“, при което започвам тихо да си тананикам. Ето, последните крачки. Какво ли ни предстои на това специално място през следващите 7 дни? Музиката достига връхната си точка…

Добре дошли в Сантонския парк !*

* Сантонът или сантонският век, както е прието да се нарича в българската геоложка литература, е геохроноложка единица обхващаща времето отпреди 86.3 допреди 83.6 милиона години и е част от къснокредната епоха. Геохроноложките единици имат и т.нар. хроностратиграфски еквивалент, който се отнася до самите скали образувани по това време и за „века“ този еквивалент се нарича „етаж“ (сантонски етаж). Според нашите датировки, седиментните скали съдържащи динозавровите останки в находището са отложени в края на сантонския век или в самото начало на следващия, кампански век, т.е. възрастта им е около 83 милиона години. В Европа почти няма големи находища с динозаври от това време, като най-известните са от Унгария.

 Владимир Николов е докторант на Националния природонаучен музей при БАН, магистър по геология и палеонтология с диплома от СУ ‘Св. Климент Охридски’. Изследванията му са в областта на палеохистологията и по-конкретно костната хистология на българските нептичи динозаври. Художник палеоартист – автор на редица научно обосновани художествени реконструкции на фосилни животни, растения и праисторически екосистеми, които може да разгледате в сайта му – https://vladoraptor.wixsite.com/nikolovpaleoart . В края на миналата година той печели докторантската стипендия на фондация „Карол Знание“ за 2020 година.

Може да подкрепите MediaBricks.bg чрез платформата Patreon Become a Patron!