Динозаври в България! Влезте смело в поредицата от разкази на палеонтолога Владимир Николов специално за MediaBricks.bg, който от първо лице ни пренася в неповторимата атмосфера на разкопките в търсене на динозаври по нашите земи. Докторантът от Националния природонаучен музей при БАН ни разказва една история, започнала преди 83 милиона години, която днес български учени вече трета година разкриват край Трън.
Във втората част на своя разказ „Песента на титаните“ Владо ни обяснява, че на български романът и филмът се казват „Юрски Парк“, защо учените не могат без гражданската наука, каква е тъмната страна на любителската палеонтология и как завършва първият ден на разкопки това лято….
Първата част на разказа може да прочетете ТУК.
Владимир Николов: Песента на титаните (част 2)
Краката ми затъват в разкаляната почва и бавно започвам да се хлъзгам встрани. Изсумтявам недоволно и прехвърлям тежестта си върху щеките, докато с крак преценявам дали субстратът е достатъчно стабилен, за да стъпя без да се притеснявам, че може да стане някой сакатлък. Музиката, която допреди момент е кънтяла в ума ми, пренасяйки ме милиони години назад, в един свят едновременно познат и много различен, в който предшествениците ни са притърчавали от шубрак до шубрак, надявайки се да не влязат в менюто на птицеподобните хищници, изпълващи местността, постепенно отшумява и аз се връщам в настоящето.
Вдигам очи от калта и бавно плъзгам поглед по дължината на скалното разкритие, открило се на няколко метра пред мен. Търся. Опитвам се да видя нещо, което вероятно не е точно както трябва. Нещо различно от последния път, когато съм наблюдавал същите тези скали. Сещам се за една конкретна сцена в романа на Майкъл Крайтън „Юрски Парк“. Всъщност, това е и правилният превод на български на заглавието на книгата и на филма, познати на публиката като „Джурасик Парк“. Именно под името „Юрски Парк“ излиза първото издание на романа на Крайтън у нас. А защо “юрски”? Защото първо, че това е името на втория период на мезозойската ера, който дълго време е бил асоцииран с разцвета на динозаврите, и второ, че звучи някак си по-благозвучно в сравнение с “креден” или “триаски”. Самото название на периода идва от планината Юра (Jura), която се разполага на територията на Швейцария и Франция и в тектонски смисъл се явява предпланиние на Алпите.
Та, в тази сцена палеонтологът Алън Грант за пръв път вижда живи динозаври – група апатозаври, пасящи върховете на дърветата в тропическия лес на Исла Нублар. Стоейки така пред най-впечатляващата гледка, която никога не си е представял, че е възможно да види през живота си, му трябва по-малко от минута, за да започне да анализира наблюденията си върху животните пред него и да отговаря на десетилетни спорове и научни хипотези, свързани с биологията и поведението им. Като дете подобно нещо ми се струваше абсолютно нелепо – кой ще мисли за хипотези и научни диспути, когато пред него стоят динозаври? Сега осъзнавам, че реакцията на литературния герой е предадена реалистично. Изненадата, възторгът и еуфорията са емоции, които бързо се износват и отстъпват място на разума и аналитичния подход, защото работата на учения е именно да задава въпроси, да събира данни, да анализира и накрая да намери отговор, който най-добре обяснява наблюденията. Учените харесват загадките и искат да знаят, а трудно ще достигнеш до ново познание без критична мисъл и аналитичен подход. Та и моята еуфория от завръщането ни в находището се изпари бързо-бързо като тази на Алън Грант, за да дойде на нейно място задаването на въпроси и търсенето на отговори. Все пак сме дошли, за да работим, нали?
Очите ми нервно се стрелкат по скалите и обхождат находището отново и отново. Това дали си беше така? Защо ми се струва, че тук има натрупан нов скален материал? А там дали нямаше повече растения? Хм… Да, тук се е стичала вода през зимата. Там – също. Изглежда обаче всичко останало си е точно така както сме го оставили преди една година. Успявам да изпусна въздишка на облекчение. Човешки крак не е стъпвал на находището след нас. Успокоен от осъзнаването на този факт хвърлям раницата в сянката на едно дърво, изваждам чука и закуцуквам към скалите – за мен ловът май най-накрая може да започне.
Но защо е цялото притеснение и оглеждане на мястото? В последните две години, след всяко завръщане от находището най-големият ми страх е, че някой друг освен нас ще се попадне на находището. Направо ме тресе параноята, до степен, в която меря всяка една своя дума, когато темата за българските динозаври поеме в определена посока. Това се е превърнало почти в рефлекс за мен. Сигурен съм, че и за болшинството от колегите, с които работим на мястото, нещата стоят по сходен начин. Да, напълно осъзнавам как звуча в момента и не, причината за това ми поведение не се дължи на егоизъм, жажда за признание или ревност към обекта на изследване, който може да попадне в чужди ръце. Причината е любов към науката палеонтология и научният стремеж към ново знание. А повечето хора дори не подозират какъв е пътят за достигане до това знание и колко лесно то може да бъде безвъзвратно загубено за нас.
Някои от вас вероятно са чували термина „гражданска наука“. За тези, които не са, понятието означава научна дейност, в която интензивно участват обикновени граждани и любители на науката без професионално образование, като същината на участието им най-често се изразява в извършване на наблюдения и събиране на данни, които по-късно професионалните учени анализират. Широката достъпност на съвременните дигитални технологии прави участието на гражданите в научния процес по-лесно откогато и да било преди това. Добър пример за подобно сътрудничество е астрономията, в която астрономите-любители активно помагат в наблюдението и проследяването на определени небесни обекти, като при това са в състояние да събират обеми от данни, които по-късно предоставят за изследване на специалистите. Не малко космически обекти са открити и проследени именно по този начин. Разбира се, ползите от популяризаторския аспект на „гражданската наука“ също не са за пренебрегване – включвайки се в един научен проект, любителят не само получава поглед към комплексността на едно научно изследване, но и придобива способности като тази да поставя факти и информация на критичен анализ, за да прецени истиността на дадено твърдение, нещо, което за съжаление не се учи нито в училище, нито в университета, а още по-малко в ежедневието. Научните любители са полезни, а в много случаи и незаменими.
Палеонтологията не прави изключение и също има своите любители, като някои от тях са я превърнали в свое хоби и дори в начин на живот. В исторически план непрофесионалистите имат огромен принос за развитието на палеонтологичната наука и много ключови находки на впечатляващи древни животни са открити именно от тях. Едно от най-големите и незаслужено непознати на широката публика имена на палеонтологията от времето на Викторианската епоха – Мери Анинг няма академично образование (което не е учудващо предвид пола ѝ и времето, в което е живяла), но въпреки това е направила огромен принос за развитието на палеонтологичната наука. Един поглед към историята на палеонтологичните открития свързани с динозаври в страната ни също разкрива ролята на любителите и неспециалистите. Като част от екипа изследващ пещерата Лабиринта в района на Червен бряг през първата половина на 80-те години, пещернякът Здравко Илиев забелязва фосилни кости стърчащи от пещерната стена, при което бързо съобщава за тези находки на палеонтолози от Националния природонаучен музей към БАН. Три десетилетия по-късно ще се окаже, че част от тези кости принадлежат на хадрозавроиден динозавър. През 2005 година отново Здравко Илиев донася в НПМ-БАН костен фрагмент открит от него в скален въртоп недалеч от входа на пещерата Лабиринта. Предоставяйки я за изследване, костта попада в ръцете на Пламен Иванов, който по онова време прави дипломна работа върху фосилите от мозазаври открити у нас. Пламен осъзнава, че костта най-вероятно принадлежи на нептичи динозавър, свързва се със съответните специалисти и през 2010 година това се превръща в първата официално публикувана находка от нептичи динозавър в България – частично запазена раменна кост на орнитомимозавър (щраусоподобен динозавър). Някъде през 2006 година в съвсем друга част на страната, районът около град Трън, един друг любител на фосилите – Андрей Цонков, търсейки вкаменелости от едни изключително едри охлюви за подарък на свои приятели, попада на необичаен костен фрагмент. Въпреки че пази костта в дома си почти 6 години, през 2012 година той я предава на познати в Музея „Земята и хората“ с надеждата да се изясни какъв точно е този фосил. От там костта е предадена на Марин Иванов, по онова време доцент в катедра „Геология, палеонтология и изкопаеми горива“ на Геолого-географския факултет на Софийския университет, който пък я оставя на Дочо Дочев, един от главните асистенти в катедрата, за определяне. Така костта стигна и до мен. С Дочо осъзнахме, че наистина става въпрос за кост и предвид това къде беше открита ние бързо се досетихме, че това може да е не само нова находка от динозавър, но и нещо с дори по-голямо значение. Тогава аз предложих по какъв начин можем да изследваме костта, за да установим таксономичната и принадлежност, задача която щеше да се окаже акцент на дипломната ми работа. Андрей Цонков дари фосилът за изследване, което позволи на мен и Дочо да се захванем за работа и 8 години по-късно аз да седя и да пиша за уникалното динозавърско находище край Трън. Всяка една от важните първи стъпки в изследването на нептичите динозаври в България, без които не бихме били там където сме в момента, е направена от любители. С това на ум, все пак предполагам, че сте забелязали общия модел – и в трите случая любителите се свързват с професионални палеонтолози и веднъж осъзнали значимостта на находките си ги даряват за изследване от учените и включване в научните колекции на съответните институции. Действията им не само са правилни, но и похвални. Ако не бяха постъпили по този начин историята щеше да има съвсем различно развитие, а болшинството специалисти у нас щяха да продължават да говорят как в България едва ли ще бъдат открити динозаври.
За съжаление любителската палеонтология има своята тъмна страна. Първоначалното любопитство и желание да научиш повече за миналото на живота на планетата, което те е подтикнало да почнеш да четеш, да търсиш и да събираш фосили, бавно се превръща в колекционерство, за което е важно да събереш повече, по-интересни и по-ценни образци, като или забравяш, или игнорираш, че истинската стойност на един фосил е научната информация, която той носи в себе си. Любителят учен става колекционер, а колекционерът няма намерение да се разделя с части от колекцията си. Той ги цени, понякога определя дори паричната им стойност. От тук започва наклонената плоскост към т. нар. комерсиална „палеонтология“ или просто казано – търговията с фосили. Това не е особен проблем ако се отнася до определени организмови групи. Фосилите на различните безгръбначни животни като охлюви, миди, корали, амонити или трилобити в общия случай се срещат на много места и в много големи количества, при което няма никакъв проблем, че хората ги събират масово и ги продават или пък затварят в личните си колекции. Когато преминем от безгръбначните към гръбначните животни обаче нещата стават доста по-различни. Фосилизацията е много рядък процес, който се случва в определени природни обстановки, при ограничени физико-химични условия на средата, и поради това само малка част от организмите живели някога успяват да бъдат запазени в геоложкия летопис. Правилото е, че по-дребните организми са по-многобройни спрямо по-едрите, следователно големият им брой, чисто статистически, прави фосилизирането им по-вероятно и затова не е изненадващо, че на една кост от динозавър, например, като цифрите са напълно произволни, можем да открием 1000 фосила от миди или 300 амонита, или 50 риби. Схващате картинката. Поради по-голяма си рядкост фосилите от гръбначни животни, особено колкото по-едри (и по-слабо изучени) са тези животни, са по-ценни и съответно много от тях притежават огромна научна стойност. Тук трябва да отбележим, че вкаменелостите, както става ясно от написаното по-горе, са ограничен, невъзобновяем ресурс и като такъв имат краен брой. Ако нещо бъде намерено и добавено в нечия колекция или по-лошо – бъде унищожено, то няма как да бъде заменено с копие, което да носи в себе си абсолютно същата научна информация. Всеки фосил е уникален и разказва различна, своя си история, която обаче заедно с историите на останалите изчезнали организми рисува картина на древната Земя. Някъде на този кръстопът, където се срещат неповторимостта на фосилния обект, неговата научна и неговата колекционерска стойност, се поражда конфликтът между любителското събиране на фосили с цел изграждане на лична колекция, търговията с тях и палеонтологията като наука.
Палеонтологичната наука не признава частните колекции – за нея те и тяхното съдържание на практика не съществуват. За да бъде един фосил описан и данните за него публикувани в научно списание, какъвто е нормалният ред на нещата, за да може всички ние да се гордеем със знанието на факти прочетени в книгите, с които обичаме да запушваме устата на някой всезнаещ приятел, е необходимо този фосил да бъде депозиран в научната колекция на публична научна или образователна институция. Това ще рече колекцията на някой природонаучен или палеонтологичен музей или на университет. Депозирането на фосили в научните колекции на публични институции не е самоцел, която да цели изключването на любителите и частните колекционери от палеонтологичната наука. То се прави с цел съхранение на тези природни богатства и осигуряване на достъп до тях на всички учени от цял свят, които искат да ги изследват. Така се гарантира възможност за повторни изследвания и потвърждаване на вече съществуващи данни, което стои в основата на научния процес. Я си представете какво се случва ако някой иска да изследва някой невероятно добре запазен и пълен фосил на юрския хищник торвозавър (Torvosaurus), който е в личната колекция на някой богаташ-земеделец от Средния Запад. Той казва, че ще даде достъп на учени в дома си, за да изследват динозавъра и го прави, но за част от желаещите, просто защото другите са му неприятни. Тези избрани учени правят изследванията си и след това публикуват данните, но години по-късно се оказва, че вероятно са допуснали грешка, а вече са научили и някои нови неща, поради което имат желание да направят повторни изследвания. През това време обаче отношенията им с колекционера са се влошили и той не им осигурява достъп до фосила. Не позволява и на други специалисти да го изследват. Така основите на научния метод изискващ повтаряемост на изследванията са подкопани – динозавърът не съществува за учените. Фосилите в частните колекции са като котката на Шрьодингер – има ги, ама на практика все едно ги няма. Съхранението на фосили в колекциите на публични институции гарантира достъпа на научната общност до тях, а пък широката публика може да ги види в изложбените зали на музеите. Да сте посещавали дома на Никълъс Кейдж, за да видите новичкия му череп от тарбозавър (Tarbosaurus), нелегален внос от Монголия, за който е платил почти 300 000 долара? Не? Странно… Но пък ако посетите някой от големите музеи в Русия или Монголия, то със сигурност ще видите. Не, че съхранението в научни институции е гаранция за запазването на вкаменелостите за бъдните поколения, както болезнено илюстрира случаят с Националния природонаучен музей на Бразилия от септември 2018 година, при който безценни за науката фосили и човешки артефакти бяха загубени в пожар разразил се заради безхаберието на държавните институции отговарящи за финансирането и поддържането на музеите в Бразилия. Въпреки всичко, научните институции са най-добрите места за гарантиране сигурността и достъпността на палеонтологичните находки за широк кръг от хора, както учени, така и неспециалисти.
Поради изключителната популярност на динозаврите и запазеното им място в поп-културата, търговията с техните останки би могла да бъде сравнена с иманярството, като през годините тя е нанесла сериозни, а в някои случаи и непоправими щети на научния прогрес в палеонтологията. Вероятно мнозина са чували за най-цялостно запазения скелет на динозавър от вида Tyrannosaurus rex, екземплярът известен като Сю. Днес той е емблема на Музея Фийлд в Чикаго, САЩ, но през 90-те години е център на ожесточена правна битка, в която са замесени търговците на фосили от частната компания Институт за геологични проучвания Блек Хилс (Black Hills Institute for Geological Research, Inc.), които са го изкопали, собствениците на земята, върху която е открит скелетът и които са били подведени за значимостта на откритието от ловците на вкаменелости, и федералното правителство на Щатите. Днес този екземпляр, на който дължим голяма част от знанията си за тиранозаврите, стои в музейна колекция само защото няколко огромни корпорации като McDonald’s са платили откупването на динозавъра на астрономическата стойност от 7.6 милиона долара и след това са го дарили на учените за изследване. В момента същите тези герои от Института Блек Хилс са замесени в нов съдебен спор, този път за скелета на тиранозавъра Стан, копия на чиито кости красят музейни зали из цял свят. Бъдещето на този безценен фосил в момента е неясно – музеите, дори най-големите и финансово стабилни от тях, не могат да си позволят да платят сумата, на която го оценяват собствениците му. Така наречените Дуелиращи се динозаври от Монтана, двойка трицератопс и млад тиранозавър вкопчени завинаги в смъртоносна схватка, също имат сходна неясна съдба. От години те стоят в ръцете на комерсиалните палеонтолози, които са ги открили и които се опитват да ги продадат за милиони долари на най-щедрия купувач. Сумата е непосилна, за която и да било палеонтологична институция, а тиранозавърският фосил е от изключително значение за науката, защото вероятно ще отговори на въпроса съществувал ли е наистина тиранозавърът-„джудже“ известен като Nanotyrannus lancensis или пък това животно е просто подрастващ Tyrannosaurus rex. Сложна, но с далеч по-щастлив край е историята с откраднатите от Монголия скелети на енигматичния теропод Deinocheirus, който десетилетия беше познат единствено от фосилизираните му гигантски предни крайници, или пък с въпросния тарбозавърски череп споменат по-горе, който Никълъс Кейдж доброволно върна на монголските власти.
Нашите динозавърски кости далеч не са толкова впечатляващи, колкото струващите милиони долари тиранозаврови скелети. Принадлежат на динозаври, представители на групи, които са добре известни от други находища в Европа, излизат изключително натрушени, почти в насипно състояние, а в почти всички случаи не са и цялостно запазени. На световния пазар в търговията с фосили такива вкаменелости не биха стрували много, даже в много случаи биха били пренебрегнати. В България обаче са рядкост и всеки колекционер би искал парче от подобна кост в колекцията си. А тези наши кости, въпреки далеч от перфектната си запазеност и непълнотата си, носят безценна информация за живота в югоизточните части на Европа от преди 83-84 милиона години. Към този момент данните, които събираме в находището край Трън, са единственото, с което разполагаме, за да адресираме редица научни въпроси и хипотези свързани с еволюцията, разнообразието и миграционната история на фауната от онова време в региона. Поради тази причина всяка една кост, която попада в частна колекция, а не в палеонтологичната колекция на някой български музей или университет, нанася жесток удар върху развитието на палеонтологията на мезозойските гръбначни у нас. „Голяма работа!“ биха си казали някои и сигурно е така. Какво значение имат някакви си измрели преди милиони години животни? Вероятно не много, но тези животни разказват споделената ни история с милионите други живи организми, с които делим родната планета. Те са част от пъзела на живота. А аз, точно в този момент, знам за поне няколко парчета от този пъзел открити на територията на България, едното от особен научен интерес, които са загубени за научната общност, лежащи на рафта в нечий хол. Мисълта, че същото може да се случи и с фосили от находището край Трън ме ужасява. Затова и първото нещо след стъпването ни на находището е да огледам дали не е било посетено в наше отсъствие. Поне за момента куршумът е избегнат.
Чопля седиментните скали с надеждата изпод следващото отчупило се от повърхността им парче да видя костен фрагмент. Но, не. Само фосилизирани черупки от охлюви. Изскачат в напречен пререз, някои се разкриват надлъжно, трети под ъгъл, а четвърти заблуждават за момент, че са нещо много по-интересно. Втръснало ми е от охлюви. От миди също. Буквално са стотици и дори хиляди. Чукнеш тук – мида, чукнеш там – охлюв. Ех, защо и с динозавърските кости не беше така… Някъде встрани от мен дочувам разговори и шеги между Лати, Рали и Марлена, които работят на малката площадка, която сме направили предходните години, за да сме наблизо до най-перспективните във фосилно отношение скални пластове. Поне засега няма смисъл всички да се блъскаме там и смятам да продължа да оглеждам за следващата голяма находка в по-неперспективните части на находището. Замислям се за тоталната промяна в подхода ни към работата на това място с всяка изминала година натрупани опит и знания.
Най-първите открити тук фосили са открити ex situ, тоест извън скалата, в която са стояли заключени като в гробница в продължение на повече от 80 милиона години, изровени от ерозията и захвърлени от стичащата се вода в основата на скалния насип. Понеже неща като положение на костта в обема на скалния пласт, ориентацията ѝ по отношение на географските посоки, взаимоотношенията ѝ с евентуални други кости в непосредствена близост и т.н., са от ключово значение за палеонтолозите, подобни извадени от оригиналния си контекст фосили често губят част от носената научната информация, нищо че има немалко начини част от нея да бъде възстановена. Намирайки такива ерозирани костни фрагменти, Лати, Рали и Николай Симов не са имали идея откъде точно в тази дебела скална последователност пред тях идват динозавърските вкаменелости. Забелязват обаче трета кост да стърчи от един от пластовете. Това е добро начало – явно на този пласт ще трябва да се обърне специално внимание.
Информацията за този евентуално значим в палеонтологично отношение пласт беше изначалното ни знание за фосилния потенциал на находището по отношение на динозаврите, когато започнаха първите ни истински разкопки там през 2018. Но дали всички вкаменелости идваха точно от това ниво в стратиграфския разрез? Дали няма и друг пласт, който да съдържа останки от динозаври или пък от други гръбначни животни? За да бъдат наистина успешни разкопките ни, една от задачите пред нас беше да отговорим на тези въпроси. И ние директно се захванахме с нея. По един леко хаотичен начин, трябва да отбележа. Почти през цялата продължителност на първата ни експедиция работихме пръснати в различни части на находището, на различна височина в скалния разрез, във всички пластове, които бяхме способни да достигнем. За проучване на тези скални нива, които бяха извън досега ни, използвахме въже, по което се спускахме с експертната помощ на Ники Симов, за да ги огледаме за фосили. Точно така, висейки на няколко метра над земята, изрових втората си кост от динозавър – част от ходилото на някакъв все още неопределен точно вид, вероятно растителнояден. Работата от въже не е от най-лесните по ред причини, но пък е изключително забавна и определено допринася за това да се почувстваш като приключенец тръгнал на поход за разгадаване на древни загадки. В крайна сметка като си тръгвахме след края на първия сезон ние знаехме, че в находището има два пласта с фосили на мезозойски гръбначни животни, като единият изглежда даваше по-голям брой останки от динозаври.
През втората година отново оглеждахме всички пластове, но през по-голямата част от времето се бяхме съсредоточили точно върху този, по-перспективен седиментен пласт. Започнахме да подготвяме работна площадка, започнахме и допълнителни изкопни дейности, естествено осъществени с лопати и под действието на добрите стари крайници, които целяха да разширят достъпа ни до интересуващото ни ниво, където очаквахме да открием костите. Изглежда, че усилията ни бяха оправдани, защото седмица по-късно основната част от новосъбрания динозавърски материал и не малък брой парчетии от черупки на костенурки бяха намерени именно във въпросния фосилоносен пласт.
Тази година, носещи знанията натрупани от предходните експедиции, не губим никакво време и директно се хвърляме към целта. Именно поради това трите дами са се струпали на импровизираната ни площадка и усилено се оглеждат за следващата фосилизирана кост подаваща се от седиментите. Но 2020 година не е като предходните. Нещо необяснимо в самата обстановка, в атмосферата на мястото, се усеща различно. Не знам. Може би си въобразявам – след година чакане и притеснения съм се надявал на взривно начало и, когато не съм го получил, съзнанието ми явно има трудности да възприеме несъответствието между завишени очаквания и обективна реалност. Какво да се прави, просто така работят мозъците ни. Обичат да се самозаблуждават и вкарват във филми. Но едно съществено нещо наистина е различно.
Неусетно няколко часа са изминали в работа, а следобедът постепенно започва да преминава в привечер. Някой се обажда, че май е време да теглим чертата за деня и да поемаме към колите. Очакват ни минимум 30 минути път, а може би дори повече. С разочарование осъзнавам, че днес не сме открили абсолютно нищо. Нищичко, дори дребно парченце от строшения карапакс на някоя нещастна праисторическа костенурка. Хм, това е нещо ново. В края на първия ни ден през 2018 година си тръгнахме с парче от динозавърска кост. През 2019 година поехме към първата си вечеря с прешлен от орнитопод в една от раниците. Дребни находки наистина, но такива, които даваха обещания за невероятни неща, които ни предстоят идните дни. Сякаш находището ни призоваваше по свой си начин да се завърнем с настъпването на утрото. А сега…
Да, нещо не се усеща както трябва. Всички вече са готови, част от екипът е поел по обратния път, а Ники ме оставя да вървя пред него куцукайки, за да не стане така, че да изостана от групата. Хващам щеките и поемам по пътеката, а на тръгване, след един последен поглед към седиментните скали били някога част от малък тропически остров захвърлен в периферията на големия Тетиски океан, една мрачна и студена мисъл се е загнездила в ума ми: Ами ако цялата експедиция тази година се окаже различна? Ако всички дни са като днешния?
ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ…
Владимир Николов е докторант на Националния природонаучен музей при БАН, магистър по геология и палеонтология с диплома от СУ ‘Св. Климент Охридски’. Изследванията му са в областта на палеохистологията и по-конкретно костната хистология на българските нептичи динозаври. Художник палеоартист – автор на редица научно обосновани художествени реконструкции на фосилни животни, растения и праисторически екосистеми, които може да разгледате в сайта му – https://vladoraptor.wixsite.com/nikolovpaleoart . В края на миналата година той печели докторантската стипендия на фондация „Карол Знание“ за 2020 година.
