EnteR

От Nirvana до Foo Fighters – легендата Дейв Грол разкрива собствената си история в „Разказвачът“ (откъс)

От Nirvana до Foo Fighters – легендата  Дейв Грол разкрива собствената си история в „Разказвачът“

След близо три десетилетия на сцената, 10 студийни албума, 12 награди „Грами“ и спечелено място в Залата на славата на рокендрола, Дейв Грол безспорно е една от съвременните легенди на рок музиката. Бившият барабанист на Nirvana и създател на Foo Fighters успява да спечели сърцата на феновете със своето открито и честно общуване с тях – стил, на който музикантът остава верен и в автобиографичната си книга „Разказвачът“ (изд. Сиела).

От Nirvana до Foo Fighters – легендата  Дейв Грол разкрива собствената си история в „Разказвачът“

Стартирайки своя разказ с трънливия път на нерадостното детство на особняк във Вирджиния, през откриването на магията на пънка и първите опити със „Scream”, явлението „Nirvana”, дълбоката криза след трагедията с Кърт Кобейн до създаването на пост-гръндж героите „Foo Fighters” и живота на утвърдена рок звезда и баща – Дейв Грол разказва за своето пътешествие из света на музиката така, както пише музика – с лекота и достигайки до неподозорани дълбини. Малки щрихи, които оформят портрета на цяла една музикална ера.

Писана по време на принудителната изолация, на която светът беше изложен след избухването на пандемията от Covid-19, тази увлекателна и забавна автобиография ще очарова читателите с откровенията и проницателността, които само уединението на един творец носи, но с идеалистичния и пакостлив поглед на хлапето бунтар, което вечно търси приключения и вълшебства. Хлапе, което е готово на всичко, за да служи на музиката – като да довърши концерт със счупен крак, докато го шинират на сцената, например.

Без да се взима твърде на сериозно и винаги изпълнен с известно съмнение в собствените си умения, Дейв Грол отдава своята благодарност към всички, с чиято помощ е успял да се справи с предизвикателствата по пътя си; споделя за непредвидените обрати в живота,  които го принуждават да се движи без крайна цел, и за силата да започне отначало, надскачайки образа на „барабаниста на „Nirvana”, и да създаде едно от големите рок явления на новия век.

„Разказвачът“ нарежда сред страниците си нащърбените части на многолик живот, изпълнен с бляскави успехи, но и с непримирими загуби. Живот, в който музиката е учител в училище без правила, а най-важния урок е,  че всеки човек има глас, който трябва да бъде чут, независимо от звука. Просто трябва да имате смелостта да го усилите и да слушате.

 

Из „Разказвачът“ от Дейв Грол

ТОЙ СИ ОТИДЕ

– Той си отиде, Дейв.

Коленете ми се подкосиха и изтървах телефона, преди да падна на пода в стаята си и да се разплача. Той си беше отишъл. Срамежливият млад мъж, който ми предложи ябълка на първата ни среща на летището в Сиатъл, го нямаше. Мълчаливият ми интровертен съквартирант, с когото деляхме онзи апартамент в Олимпия, си беше заминал от този свят. Любящият баща, който си играеше с красивата си дъщеря в бекстейджа всяка вечер преди концерт, бе отлетял към небесата.

Налегна ме такава тежка мъка, каквато нямах представа, че съществува. Не можех да говоря. Да мисля. Да стоя на краката си. Да дишам. Представях си лицето му и знаех, че никога повече няма да го видя. Нямаше да видя и странните му плоски пръсти, кльощавите му лакти и пронизващите му сини очи. Защото си беше отишъл. Завинаги.

След малко телефонът отново иззвъня. Все още на пода вдигнах, като едва успявах да говоря през сълзите и хлипанията си.

– Почакай… той не е мъртъв. Все още е жив…

Станах от мекия килим, а сърцето ми продължаваше да бие като лудо.

– Моля… Сигурен ли си?? – попитах развълнувано аз.

– Да… в болницата е, но ще се оправи, Дейв! Ще се оправи.

В рамките на пет минути преживях най-мрачния ден в живота си и се преродих отново. Затворих телефона. Бях в шок. Бях вцепенен. Исках да се смея, да плача или да се срина психически. Бях в емоционален ступор. Не знаех какво да чувствам.

Това беше първият ми допир със смъртта и след него бях напъл-но объркан. Опознах размазващата болка от загубата, но само за един кратък миг, преди да бъде захвърлена като отвратителна шега. От този миг насетне завинаги се промени възприемането ми на скръбта. Загубата на близък човек се превърна в сложно упражнение, в което очаквах да ми се обадят, за да ми съобщят, че е било просто грешка, че всичко е наред, но накрая болката изплуваше на повърхността, когато телефонът не звънеше.

Не можем да предвиждаме кога ще почине някой човек, но за загубата на някои хора в живота ни сме подготвени по един или друг начин. Глуповато се опитваме да се предпазим, като изграждаме стена около сърцето си, като защитен механизъм, за да можем, когато ни се обадят, да сме някак си подготвени. Все едно да се ваксинираме емоционално и да изградим имунитет срещу неизбежната кончина на тези близки на нас хора.

Но това никога не сработва.

На 3 март 1994 година се събудих на сутринта в Сиатъл с новината, че Кърт е взел свръхдоза в хотелска стая в Рим. Веднага пуснах новините и видях репортаж за него, в който беше вързан за носилка в линейката, с която го бяха откарали в някаква болница. Веднага започнах да звъня на всички в екипа ни, за да видя какво става, като се молех да е просто поредната случайна свръхдоза – нещо, което не се случваше за първи път. Царяха объркване и противоречиви новини – някои бяха болезнено лоши, други бяха обнадеждаващи, но без значение колко много исках да съм там, бях на осем хиляди километра и се чувствах напълно безпомощен. В крайна сметка бях видял Кърт две вечери по-рано в Мюнхен по време на – както се оказа – последния концерт на Nirvana.

От този ден насетне издигнах стените си нависоко.

И трийсет и шест дни по-късно, те се затвориха.

Новината за смъртта на Кърт дойде рано сутринта на 8 април. Този път беше истина. Той си беше отишъл. Нямаше второ обаждане, което да поправи първото. Да сложи край на трагедията. Този път бе завинаги. Затворих телефона и зачаках онази смазваща болка да ме събори отново… но тя не дойде. Тя беше заседнала някъде дълбоко в мен, блокирана от травмата отпреди месец, когато бях оставен в състояние на емоционално объркване. Не помня много от онзи ден, освен че пуснах новините и постоянно чувах името му. Кърт Кобейн. Кърт Кобейн. Кърт Кобейн. След всеки следващ път се откъсваше парче от защитата, която бях издигнал около сърцето си. Кърт Кобейн. Кърт Кобейн. Кърт Кобейн. Зачаках защитата да падне и да ме събори на пода отново, но не ѝ позволих. Започнах да се боря, защото се страхувах да изпитам пак онази болка. Кърт беше нещо повече от име за мен – той бе приятел, баща, син, музикант, човешко същество и с времето се бе превърнал в център на вселената ни, в точката, около която целият ни свят се въртеше, но все още беше просто млад мъж, когото го очакваха много неща. НАС ни очакваха много неща.

Същата вечер всички се събрахме в дома му в опит да се утешим взаимно, но подобна утеха беше трудна за намиране, защото независимо колко пъти се бе доближавал до смъртта, никой не си беше представял, че ще стане така. Поне не и аз. Шокът ми беше последван от отчаяние, след което ме връхлетяха спомени и после пак се завърна шокът. Огледах пълната с хора дневна, тези различни животи, които той беше докоснал по различен начин. Членове на семейството, добри приятели и познати скърбяха посвоему. Животът вече нямаше да е същият за никого от нас – сега бяхме свързани завинаги от това тежко събитие, бяхме белязани. Години наред не можех да се доближа на километър от тази къща на езерото Вашингтон, без да бъда разтърсен от осакатяващо безпокойство при спомена за мъката на всички.

На следващия ден се събудих, отидох в кухнята, за да си направя кафе, и тогава ме осени. Той няма да се върне. Отиде си. Но… аз още съм тук. И ще живея още един ден, независимо дали ще е хубав, или лош. Нямаше никакъв смисъл в това. Как бе възможно някой просто да… изчезне? Струваше ми се нереално. И нечестно.

Животът ми скоро се превърна в дълга поредица от направени за първи път неща. Първата ми чаша кафе след смъртта му. Първото ми хранене след смъртта му. Първият ми телефонен разговор. Първото ми шофиране и така нататък. Всяка следваща стъпка беше една стъпка по-далеч от времето, когато беше жив, и това изискваше да се науча да правя всичко отново. Трябваше да се науча да живея отново.

„Емпатия!“, пишеше Кърт в прощалното си писмо, преди да се самоубие, и в някои моменти молех сърцето си да изпита болката, която беше изпитвал той. Опитвах се да изтръгна сълзи от очите си, докато проклинах шибаните стени, които бях издигнал толкова високо, защото те ме пазеха от чувствата, от които имах отчаяна нужда. Проклинах онзи глас по телефона, който ме уведоми за ненавременната му смърт и ме остави в това емоционално объркване, без начин да проникна в резервоара с тъга, от който имах нужда, за да се прочистя. Тежестта на случилото се ме смазваше, а скръбта ме изяждаше жив, въпреки че беше заровена толкова дълбоко, че не можех да я достигна. Бях упоен, а исках единствено да чувствам операцията, която щеше да ме излекува.

На моменти се срамувах, че не чувствам нищо, но постепенно осъз-нах, че няма правилен или грешен начин за скърбене. Няма учебник по темата, няма упътване, което да използваш, когато се нуждаеш от емоционални напътствия. Скърбенето е процес, който не може да се контролира, и човек е оставен на милостта му, трябва да се предаде, когато надигне грозната си глава, независимо от страха. С годините се примирих с този факт и често бях обземан от същата онази тежка скръб, от която се сринах на пода, когато ми казаха за първи път, че Кърт е починал.

Дали времето диктува колко голяма ще е скръбта ти, когато загубиш някого? Дали емоционалната тежест се определя от дните, които сте прекарали заедно? Тези три години и половина, през които познавах Кърт – сравнително малък прозорец от време в хронологията на живота ми, – ме оформиха като човек и все още определят кой съм. Винаги ще бъда „онзи пич от Nirvana“ и се гордея с това.

Без приятеля ми от детството Джими Суонсън нямаше дори да отида в Сиатъл и неговата смърт проби дупка в живота ми, която беше коренно различна.

Съобщиха ми за смъртта на Джими по телефона на нощното шкафче в хотелската стая в Оклахома на сутринта на 18 юли 2008 година. Той беше починал в съня си в същата къща в Северен Спрингфийлд, където бяхме открили света на музиката като деца, и на същия диван, на който гледахме MTV часове наред и мечтаехме един ден да опознаем живота на известните музиканти, на които се възхищавахме.

Затворих телефона, отворих щорите в стаята, погледнах небето и му заговорих. Едно време си разменяхме бележки в коридорите на гимназията между часовете, а сега трябваше да комуникираме по този начин.

Част от мен умря с Джими. Той беше нещо повече от приятел за мен, той беше моят дом, и въпреки че никога няма да го забравя, трябваше да забравя какъв бях с него. Така започна нова поредица от направени за първи път неща, но този път се оказа по-трудно, защото двамата с Джими бяхме направили много неща за първи път заедно. Все едно бяхме сиамски близнаци, разделени след споделянето на едно тяло години наред, и сега, след като бях останал сам, се питах кой съм. Много го уважавах, следвах го и му завиждах, че живее живота си точно както той иска, изцяло като себе си. Всички обичаха Джими, защото нямаше друг като него на света. Открихме индивидуалността заедно, но се отнесохме към нея по различен начин. Много обичахме музиката – Джими също се беше пробвал да стане музикант, – но не последва примера ми и предпочете да остане зад кулисите, да се наслаждава от пейките.

Липсата на Джими ме сломи. Когато Кърт почина, бях само на двайсет и пет години и все още не бях готов да се справя с предизвикателствата, които последваха. Но Джими почина, когато бях на трийсет и девет, и дотогава вече разбирах много по-добре живота, а съответно и смъртта. Вече бях съпруг, баща и лидер на нова банда. Бях приел безбройните отговорности, които вървяха с тези роли. Вече не бях кльощавото хлапе, което се криеше зад дългата си коса и големия си комплект барабани. Чувствата ми бяха станали по-зрели, но също така по-ясни и по-силни. Вече не можех просто да потисна всичко и да си наложа да не го изпитвам. Знаех, че няма да последват вълшебни телефонни обаждания. Бях наясно, че смъртта е необратим процес. Скърбенето от своя страна беше дълъг път и при това непредвидим. Малко или много загубата на Кърт ме подготви за загубата на Джими четиринайсет години по-късно.За мен това бяха две коренно различни връзки, които еднакво формираха характера ми и са отговорни за човека, който съм днес.

Макар че Кърт и Джими не бяха от „семейството“, аз ги поканих да бъдат, а подобна покана понякога е много по-съкровена от всякаква връзка с кръвен роднина. Тук нямаше биологични задължения, ние бяхме свързани по други причини – бяхме сродни души, обичахме музиката и се ценяхме един друг. Човек не може да си избира семейството и когато изгуби негов член, съществува биологичен императив, който предполага определен тип скърбене. Но с приятелите ни си изграждаме наша връзка, която от своя страна определя скръбта ни, и тя може да е още по-силна, когато си отидат. Тези корени може да се окажат по-трудни за вадене.

Смъртта на двамата продължава да ехти в живота ми и не минава ден, без да се сетя за Кърт и Джими. Съвсем обикновени неща събуждат тези спомени – някоя песен по радиото, на която Джими би свирил на въздушни барабани, докато кара старото си разнебитено рено, розов ягодов шейк, който Кърт понякога купуваше от бензиностанцията, за да се поглези, миризмата на евтин одеколон „Брут“, с който Джими направо се къпеше всяка сутрин за свое удоволствие, шапката на Елмър Фъд, която Кърт често носеше, за да скрие лицето си от хората, и очилата с бели рамки ала Джаки О, които се бяха превърнали в негова запазена марка. Накъдето и да се обърна, виждам неща, които събуждат спомените ми, но те вече не ми късат сърцето, а ме карат да се усмихна.

Ала най-много усещам Кърт, когато седна зад барабани. Рядко изпълнявам песните, които свирехме заедно, но когато се разположа на стола, все още си го представям как се бори с китарата си и си продира дробовете от пеене на микрофона пред мен. Също както взирането в слънцето може да прогори зениците ви, така и образът му е запечатан в моите завинаги и го виждам, когато погледна над барабаните си към публиката. Той винаги ще си остане там.

И всеки път, когато се върна във Вирджиния, усещам Джими. Той е дърветата, които катерехме като деца, пукнатините, които всяка сутрин следвахме на път за основното училище, и всяка ограда, която прескачахме за по-пряко. Понякога говоря с моя глас, но думите са негови. Виждам го в сънищата си, където въобще не се е променил. Все още е най-добрият ми приятел.

Тези хора вече не са сред нас, но са с мен, където и да отида.

И стените вече ги няма.