Откъс от „Насладата от откривателството“ на Ричард Файнман
Наука

Откъс от „Насладата от откривателството“ на Ричард Файнман: Нобеловата награда – заслужаваше ли си?

„Насладата от откривателството“ (на издателство „Изток-Запад“) е една прекрасна съкровищница от най-добрите интервюта, речи, лекции и статии на Ричард Файнман. MediaBricks.bg ви предлага нов откъс от книгата, която вече е по книжарниците. [Тук може да прочетете предния откъс]

Нобеловата награда – заслужаваше ли си?

[Файнман е удостоен с Нобелова награда за работата си над квантовата електродинамика.] Това, което направих аз и беше направено независимо от още двама души – [Шиничиро] Томонага в Япония и [Джулиан] Швингер – беше да намеря начин да овладея, анализирам и разгледам оригиналната квантова теория на електричеството и магнетизма от 1928 г.; както и да я интерпретирам така, че да се избегнат безкрайностите и да се направят изчисления със смислени резултати, (които впоследствие се оказаха в пълно съгласие с всеки експеримент, извършен дотогава), така че квантовата електродинамика да е в синхрон с експериментите във всеки един детайл, където тя е приложима – без да се включват ядрените сили например. Това беше работата, която свърших през 1947 г. и за която получих Нобелова награда.

[Би Би Си: Нобеловата награда заслужаваше ли си?] (Смее се) Не знам нищо за Нобеловата награда, не разбирам за какво е тя и кое доколко си заслужава, но щом хората в Шведската академия са решили, че този или онзи печели Нобеловата награда, така да бъде. Аз нямам нищо общо с Нобеловата награда… Тя е трън в… (смее се). Не харесвам почестите. Оценявам я заради работата, която свърших, и заради хората, които я ценят. Знам, че има много физици, които използват работата ми, и не ми е нужно нищо повече. Не мисля, че каквото и да било друго има някакво значение. За мен не е важно, че някой в Шведската академия е решил, че тази работа е достатъчно благородна да получи награда – аз вече съм си получил наградата. Наградата ми е насладата на откривателството, възторгът на откритието, да видя, че други хора използват работата ми – ето това са реални неща, докато почестите за мен са нереални. Не вярвам в почестите, те ме обременяват, почестите са като пагони, униформи. Баща ми ме е възпитал така. Не мога да ги понасям, те ме нараняват.

В гимназията една от първите почести, които получих, беше да бъда приет за член на „Ариста”. Това беше група деца с добри оценки. Всички искаха да членуват в „Ариста”, но когато бях допуснат там, установих, че срещите им се състояха единствено в обсъждане кой още е достоен да бъде допуснат в тази наша прекрасна група. Разбирате ли? Само седяхме и дискутирахме кой да бъде следващият, допуснат в „Ариста”. Подобни неща – почестите – ме безпокоят чисто психически, макар сам да не разбирам добре причината за това. Още оттогава, та до ден-днешен това винаги ме е притеснявало. Когато станах член на Националната академия на науките, накрая бях принуден да се оттегля, защото това беше поредната организация, чиято дейност се състоеше предимно в избиране на достатъчно знаменити хора, които да бъдат допуснати в нея, както и в обсъждане на въпроси като: дали ние физиците трябва да сме сплотени и да се поддържаме, понеже се опитват да вкарат един много добър химик, а няма достатъчно места и така нататък. Какво им е на химиците? Цялото това нещо беше прогнило, защото целта му беше основно да решава кой да бъде удостоен с тази чест. Разбирате ли? Не обичам почестите.