EnteR

Мария Бакалова пред БТА: Ще се опитам да използвам вниманието към мен по възможно най-добрия начин

Мария Бакалова стана първата българска актриса, номинирана за „Оскар“ (видео)

Тази нощ за 93-и път ще бъдат раздадени филмовите награди „Оскар“. Мария Бакалова е първата българска актриса с номинация за „Оскар“. Тя е номинирана в  категорията за поддържаща женска роля за представянето си в „Борат 2“. Преди това, българката бе номинирана и за десетки други престижни отличия като БАФТА и “Златен глобус”.

Днес ви припомняме интервюто, което Мария Бакалова даде пред БТА за новия филм, за живота след пандемията, за това дали би се върнала в България, дали би играла в “Сфумато”, защо театърът е водата, а киното е храната, зад каква кауза би застанала, за “Борат 2” като филм за любовта и социален експеримент, за филма, който снима в момента в Лондон, за любимите неща от детството, и за приятелите.

Къде Ви намирам в момента? Знам, че снимате новия филм на Джъд Апатоу The Bubble (“Балонът”).

– Да. В момента съм в Лондон. Снимаме с Джъд и с невероятен екип от актьори. Тази нова комедия ще бъде базирана, до голяма степен, на нещата, които цялата актьорска гилдия изпитва, опитвайки се да продължи снимането на филми по време на пандемия. И нещата, през които всички ние като хора преминахме, затворени между четири бели стени и сами. И въпросите, които ще си зададем вероятно. Какво всъщност искам? Това ли е пътят, който съм избрал? Дали не правя грешка? Какво бих променил? Имам нужда от любов, имам нужда от хора около себе си… Кои хора са токсични? С какви хора искам да се обградя в бъдеще? През какви неща ще преминем всички ние? Какви ще излезем след тази пандемия … Защото и тя ще свърши, нали така… Нали така се казва – и това ще мине… Но нека да излезем от пандемията по-добри….

Виждате ли светлинка в тунела вече, има ли глътка въздух, има ли прозорец?

– Ще ми се да виждам. Знам, че много от моите познати и близки вече са ваксинирани. Също така съм наясно, че ваксината не може да те предпази от вируса, но до голяма степен може да намали риска от това да го хванеш или да го предадеш на някого. Разбира се, трябва да продължаваме да носим маски и да спазваме социална дистанция. Но това все пак е някаква крачка. Трябва да останем спокойни в близките месеци и да останем още малко отговорни. Защото това не касае само мен или теб, а всеки един от нас. Така че виждам някакъв прозорец. Надявам се ваксините да се разпространят по-бързо, да се намали целият този процес на вируса и да излезем от всичко това. Защото всички видяхме, че е трудно и е кофти.

След премиерата на “Като за последно” на “София филм фест” си говорих с режисьора Ивайло Пенчев и оператора Георги Челебиев. И двамата говорят с възторг не само за Вашия талант, но и за Вашата дисциплина, подготвеност и професионализъм. Това ли са качествата, от които се тръгва по пътя на успеха?

– Много благодаря за милите думи на Ивайло и на Жоро. Те са страхотни, изключително добри професионалисти и невероятни хора. Не знам как се тръгва… Не знам дали това е успех… Старая се да се наслаждавам на процеса и на пътя. От известно време се опитвам да не мисля за резултата, а да се радвам на процеса… Защото процесът е най-важен. Какво ще се случи после, не е моя работа. Има хора, на които това е професия. Моята работа като актьор е просто да се насладя на този процес, който е изключително кратък. Дори и две години да са, минават като секунда.

Със сигурност, дисциплината е важна за мен. Може би, защото така съм от малка. Първо бях на две училища, после с две специалности, после НАТФИЗ, после директно започнах да работя по една, после втора, трета продукция… И всичко това се случва без никаква подготовка. Но желанието да работиш, със сигурност, е важно. Важно е да искаш повече, защото винаги може повече. В момента, в който се успокоиш и си кажеш: “Ох, това е достатъчно добро!”, значи се дърпаш една крачка назад и, малко по малко, деградираш. Затова трябва да продължаваш да се учиш и да работиш, да бъдеш отговорен, но и да бъдеш радостен, защото ти си избрал тази професия. Дава ти се шанс в момента!

А кога идва трудното?

– По принцип, не знам дали е толкова трудно, колкото е отговорно. Трудностите са, когато решиш да не си прочетеш репликите за другия ден, когато решиш да се напиеш предната вечер и на другия ден не можеш да си в кондиция. Всичко това би направило работата ти трудна. Ако си отговорен и дисциплиниран, няма как да е трудно. Може би е плашещо, може би е стряскащо, защото е отговорност. Ако си дисциплиниран, просто знаеш накъде вървиш и се доверяваш на екипа, с който работиш, на режисьора, на оператора, на сценариста, на хората, които са създали този проект, преди ти да бъдеш част от него.

Номинация за БАФТА, номинация за “Златен глобус”, номинация за “Оскар”… Как се развиваха или може би как ескалираха емоциите, защото това вероятно са повратни точки в живота на всеки един артист? Ставахте ли по-щастлива, или по-неспокойна, или по-отговорна в тази поредица от събития?

– Може би, всички неща, които изброихте, до момента присъстват в ежедневието ми сега. Защото всяка една от тези номинации първо е бонус. Защото като актьор ти се стараеш да си изпълниш ролята по възможно най-добрия използваем начин. След това имаш един готов проект, който се показва на света, и реакциите на хората са първата награда.

Ако филмът бъде приет от хората, означава, че си направил нещо, което е добро. След това наградите и номинациите наистина са бонус. Те са нещо, върху което не можеш да се фокусираш – да се стараеш да бъдеш номиниран или да бъдеш награден. Ако е писано да заслужиш това внимание, най-важното нещо, което трябва да изпиташ според мен, е благодарност. Разбира се, отговорността се увеличава, защото вече имаш платформа. Доста хора знаят името ти и гледат по стъпките ти. За някое малко дете в Бургас или във Варна, или в София, ти можеш да бъдеш пример. И то може да иска да бъде следващата теб, а защо не и по-добра от теб.

Затова и отговорността е по-голяма, и действията ти се видими за повече хора, независимо дали в България или по света. Затова трябва да внимаваш по какъв начин реагираш, по какъв начин общуваш, защото един ден може да бъдеш пример.

Какви са плановете Ви, свързани с България, но не само професионално? Бихте ли се върнала да живеете тук?

– Разбира се, че бих се върнала. На този етап от живота ми работата ми е преди всичко. Това е моят приоритет. Затова не бих искала да казвам къде живея и какво е днес, защото утре може да е напълно различно. Още утре някой може да ми звънне, да ми предложи роля в Австралия и аз може да приема. И това може да бъде за месец-два или за шест години. Така че сега не съм сигурна къде бих живяла и по-скоро зависи от проектите, по които работя. И така ще е до момента, в който не установя семейство и ще се наложи да имам някъде местоживеене. Бих се върнала да живея и в България, бих живяла и в Америка. Харесвам и Англия, където съм в момента. И, за жалост, не мога да й се насладя в голяма степен заради рестрикциите, които са наложени. Не знам какво ще се случи утре, старая се да се наслаждавам на днешния ден.

Бихте ли играла в български театър?

– Аз започнах с театър, когато бях на 12-13 години, още в бургаското училище по музикално и сценично изкуство. Първият човек, който ми подаде ръка в театъра, е невероятният режисьор и преподавател Симеон Димитров. Той ми показа любовта към театъра. След това са моите прекрасни преподаватели Даниела Георгиева, актриса от Бургаския театър, и Мая Славчева – режисьор, с които в продължение на четири години вървях този отговорен път на съзряването ми като театрална актриса. След това влязох в НАТФИЗ…

Но, за жалост, през четирите години, които учих в НАТФИЗ, театърът като театър отвори врати за мен само в лицето на Кристина Беломорска, която е режисьор от моя клас, с дипломния й спектакъл “Сексуални перверзии” по Дейвид Мамет.

С моите прекрасни съмишленици Мила Роберт, Константин Еленков, Кристиян Николов и Явор Карагеоргиев заминахме едно лято във втори срещу трети курс на едно село и създадохме спектакъл по книгата “Опасни връзки” на Шодерло дьо Лакло и “Квартет”на Хайнер Мюлер. Създадохме представление, наречено “Опасни връзки” с подзаглавие “Скука е второто име на дявола”. Наесен, дръзко и наивно, отидохме в Пловдивския драматичен театър, пуснахме им тази идея за спектакъл, казахме докъде сме стигнали и прекрасният Кръстьо Кръстев, директорът, каза: “Добре, деца, ще ви дадем възможност. Покажете ни какво може да направите”. Играхме това представление в продължение на два сезона.

Бих се върнала в театъра, бих играла в театъра. Аз си мечтаех за театър, но… (Замисля се – бел. а.)

Нещата стават малко като в любовта – не знаеш дали е едностранно, дали е споделено. Киното беше по-споделено. Ако има представление, което би ме пожелало и е правилното за мен, разбира се, че бих играла в театър. Разбира се, че това е първата ми любов. Не съм сигурна дали е най-силната. Но театърът е водата, а киното е храната…

Бихте ли играла в “Сфумато”?

– От няколко години насам “Сфумато” е доста отворена платформа и там гостуват различни представления. Кой знае, някой ден може да играя и там.

Казвате, че “Борат 2” е социален експеримент, но и филм за любовта. Като човек, лично за Вас, какви бяха изводите от този социален експеримент и от този филм за любовта?

– Казвайки социален експеримент, аз се старая да гледам на него като на филм, който се опитва да обедини хората. Защото, показвайки разликите между нас като личности, това само може да ни сближи повече. Имам чувството, че живеем във време, в което хората са жадни и гладни за това различието да бъде подкрепено. Колкото по-пъстра една картина, толкова по-красива е тя. Това, с черно-бялото, мисля, че вече е изтъркана песен и не би трябвало да съществува. Защото цветовете правят живота.

И наистина е филм за любовта – за това как ние трябва да се обичаме и подкрепяме стъпка по стъпка.

Защото ние всички сме хора, всички сме равни, раждаме се по един и същи начин и, по стечение на обстоятелствата, всички ще умрем. Затова нека да се постараем живеенето ни земята да бъде възможно най-добро, обградено от любов и за любов.

Всички ние сме социални животни и изпитахме тази липса на социален контакт по време на тази пандемия. И не можем да просъществуваме сами. Да, може би имаме нужда от почивка, но след известно време осъзнаваш, че искаш да прегърнеш някого. Искаш да хванеш някого за ръка. Искаш да общуваш близо, очи в очи, а не виртуално.

В “Борат 2” имаме историята на баща и дъщеря, която започва на много различни места от тези, на които ще ги заварим на финала. Може би, бащата ще бъде пет стъпала над дъщеря си. После тя ще бъде първата дъщеря, която ще се противопостави на баща си. А той ще бъде първият баща, който ще признае, че обича дъщеря си – до момента, в който те ще се срещнат отново равни. И това за мен е любовта – приемане на другия, уважение към другия. Филмът има доста такива примери. Един от тях е в лицето на моята фея кръстница Джанис Джоунс, която продължаваше да подкрепя всяка една моя мечта, опитвайки се да ми покаже верния път, напътствайки ме.

На корицата сте на британското списание Glass. Започва ли да Ви дразни вниманието на световните медии, което тепърва ще се засилва?

– Не мисля, че ще започне да ме дразни, но не мисля че и това ще бъде моя фиксидея. Защото моята работа е да бъда актриса – и по диплома, и по желание. Не ми се иска, а и не мога да ставам инфлуенсър или модел, или манекен, или нещо друго. Това, което мога да бъда, е да съм представител на вид поведение, на бранд, който подкрепям, на кауза, зад която стоя. Нямам проблем с вниманието и ще се опитам да го използвам по възможно най-добрия начин – за хората, не толкова за мен.

Има много каузи, зад които искам да застана, и много от тях са базирани върху равните права. Страхувам се да го кажа, но все още живеем в свят, в който равноправието не е фактор, а е време да бъде фактор. Все още, има места по света, където жените не са оценявани такива каквито са, и не им се дава възможност както на мъжете. Има места, където хората не се приемат – само заради тяхната религия, заради техния пол, заради тяхната сексуална ориентация, заради страната, от която идват. Фактори, с които се раждаш. А ти трябва да бъдеш приет и трябва да ти бъде даден шанс. Така че, глобално, може би, това ми е фокуса на живота. Аз имам нужда от това хората да бъдат приети. Със сигурност, искам да сложа край на много стигми…

И покрай “Борат 2” станахме свидетели, че, до голяма степен, хората не разбират какво е да си жена. И защо това, че имаш месечен цикъл, трябва да бъде нещо срамно. Разбира се, че хиперболизирам. Разбира се, че е на ръба. Но аз като жена не искам да се срамувам от това, че някой ден мога да се събудя и да имам някакво петънце, а това може да саботира целия ми ден, защото някой ще ме погледне на кръв…

Искам да застана зад хора, които са онеправдани и нямат равни шансове, и деца, които са се напатили на живота, просто затова, че са се родили при различни обстоятелства.

Има много каузи, които трябва да бъдат подкрепени. И ние като хора трябва да застанем зад тях. Защото, ако аз се чувствам добре, може би и ти ще се чувстваш добре когато общуваш с мен. Аз също ще се чувствам добре, защото ти ще излъчваш светлина. Ние сме свързани, колкото и странно да звучи. Всеки един от нас е свързан с другия и това е цялостната енергия на света…

Представяте ли си, че един ден ще има филм, който ще бъде световен хит, и в него главните роли ще се изпълняват от Мария Бакалова, Нина Добрев и Димитър Маринов?

– (Смее се – бел. а.) Кой знае. Един ден може и това да се случи. Нина е страхотна, Димитър Маринов не го познавам лично. Но защо не… (Продължава да се смее – бел. а.)

Преди време споделяте, че повечето филми, в които сте участвала, са благодарение на препоръките и нахъсванията на приятели. Какво са приятелите за Вас?

– Приятелите са избраното семейство, което е възможно човек да създаде. Приятелите са тези, които по някакъв начин намираме близки до нас и до нашето мислене, до нашата душевност и емоционалност. Те са толкова важни, колкото и семейството, в което се раждаме.

Аз не съм от най-амбициозните хора, които искат нещата да им се случат на всяка цена. Никога не съм се блъскала сама по кастинги и не мисля, че някога това ще се случи. Затова имам нужда някой да ме насърчи, имам нужда от странична обективна оценка.

Сега появяват ли се нови приятели? Допускате ли лесно приятели?

– Разбира се, че се появяват. Аз съм с отворено сърце. Иска ми се да вярвам, че ние срещаме по пътя си хората, които трябва да срещнем. Някъде бях чела, че винаги се оплитаме в себеподобни и по някакъв начин правим възли. И тези възли не са случайни. Може и да звучи малко налудничаво, но всяка една среща има смисъл да се случи. Щастлива съм, че мога да нарека приятели голяма част от хората, с които работя. И мисля, че е важно да се работи със сърце и да вярваш на хората. След това на екран излиза истинността, защото камерата е толкова фина.

Интервюто е със съкращения – цялото може да прочетете ТУК – http://www.bta.bg/bg/c/EZ/id/2388260

Може да подкрепите MediaBricks.bg чрез платформата Patreon Become a Patron!