В MediaBricks.bg ви представяме поредица от интервюта с българските олимпийци по природни науки. В навечерието на 3 март на гости ни е носителят на 20 медала от най-силните международни олимпиади по физика, астрономия и астрофизика – Георги Александров. Възпитаникът на СМГ е един от най-успешните ни състезатели по природни науки за последните години, като в актива си има 6 златни, 5 сребърни и 9 бронзови отличия, спечелени от Международната олимпиада по физика, Европейската олимпиада по физика, Международната олимпиада по астрономия и астрофизика, Олимпиадата на метрополисите, Жаутиковската олимпиада по физика и други.
Разберете от Георги защо реши да остане в България и да продължи обучението си във Физическия факултет, на кои учители е благодарен за своето развитие, какви проблеми вижда в образователната система у нас и какво е усещането година след гимназията вече да е помощник-ръководител на ученици за два международни турнира. Също така, ще узнаете дали е надминал Щурците при изпълнението на „Клетва“, кога бронзовият медал е по-сладък и от златен, и дали 5 часа са крайно недостатъчно време за 3 задачи…
Георги, да започнем с това, че вече си студент и избра да продължиш обучението си в България. Какво учиш сега и защо направи този избор?
В момента уча „Квантова и космическа теоретична физика“ във Физическия факултет на СУ – разбирайте просто теоретична физика, която не минава и без малко практикуми.
Избрах България доста отдавна от съображения къде искам да съм най-полезен и къде ще се чувствам най-добре. Тогава даже бях подценил висшето ни образование. Бях чувал красивите истории за престижното образование в САЩ, а не бях виждал реалните изпити. Не бях и помагал на никого да се готви за тях. Е, не си и представях, че толкова бавно ще предизвикваме промени и не очаквах толкова малко сериозни студенти. Ясно е и, че дипломата не е чак толкова престижна. Но нивото на преподаване във Физическия факултет, особено в теоретичната физика, си е достатъчно високо.
Досега учих комплексен анализ при проф. Николай Витанов (един от топ 2% от учените според класацията на Станфорд). По анализ и линейна алгебра получих подготовка на ниво SEEMOUS, което е “балканиадата“ за студенти. Сега ме чака теоретична механика, ама не просто като за IPhO, а с лагранжиани, хамилтониани, скобки, групи, симетрии, тензори – както си му е реда. По-нататък се надявам да се справя с квантовата механика, ОТО; във физическия факултет може да се изучава и теория на струните. Така че дори да имам някои странични дейности, основният ми фокус е следването в университета.
Целта да съм учител или поне да водя школи е напълно постижима, а иначе в България има достатъчно възможности и за добра научна кариера, дори и практически насочена. Без да съм ги проучвал специално, се появяват лазерната лаборатория на доц. Иван Бъчваров, групата по динамика на квантови системи на д-р Марин Буков, групата по гравитация на проф. Стойчо Язаджиев.
Кажи ни кой е „виновен“, за да се интересуваш от природни науки и конкретно да влезеш в националните отбори на България по физика и астрономия и астрофизика?
До 7 клас бях изцяло „математик“, като интересът ми към математиката е най-вече благодарение на родителите ми и учителите в 104. ОУ – Вяра Хартарска и Тодорка Цветкова. В 7 клас физиката ми харесваше основно заради това, че е най-близка до математиката, а тогава дори не съм си давал сметка колко много математика е нужна във физиката. Бях ходил на олимпиади по астрономия, но без да ги взимам сериозно. И за мен по някаква случайност в 104. училище се получава писмо от Никола Каравасилев, с което ме кани на школата си по астрономия. Дотогава не бях ходил на допълнителни уроци и се чудех защо изобщо да си жертвам неделята за учене, при това на такъв страничен предмет, по който сигурно ще има само някакво зубрене, а пък ме чакат матури. Но реших да отида веднъж, за да видя какво е. И то взе, че се оказа много по-смислено от редовното училище и благодарение на хумора на Никола и обстановката, която създава – със сигурност най-забавната школа, на която съм бил изобщо. Оттам тръгна сериозния ми интерес към физиката и астрономията.
В цялостното ми развитие по физика и астрономия Никола има основен принос заради ежеседмичните си занимания с мен. За ниво международни олимпиади съм най-вече благодарен на преподавателите в подготовките, които ми бяха и ръководители в международните олимпиади – д-р Ева Божурова и Захари Дончев по астрономия и астрофизика и проф. Виктор Иванов и проф. Мирослав Абрашев по физика.
Много са учителите, на които съм благодарен, като учителите в СМГ – Александър Александров по математика, заради когото останах в националните състезания по математика докрай, Илиян Илиев по физика, който, макар и ограничен от учебната програма, винаги показва смисъла от физиката, а сега е основният задкулисен двигател в школите ми в СМГ, д-р Васил Тинчев, който ме въведе в тензорния анализ още като ученик. Бил съм на школите на Теодосий Теодосиев и Георги Бяндов, където получих бърз скок във висшата математика и физиката на ниво „специална тема“.
Какво ти харесва и те вдъхновява във физиката, астрономията и астрофизиката?
На мен лично най-много ми харесва точността, логичността и сериозната математическа основа на физиката и астрономията. Имам особени симпатии към математиците с интерес към физиката – един стана успешен състезател по физика и за малко да го направим и астроном, друг се впечатли от лагранжевата механика, но дали чете физични или класически книги не искам да знам.
Мисля, че на читателите тук няма нужда да се обяснява за силата на научния метод за намиране на истинските обяснения и закономерности за явленията от всички сфери в света. Но наистина накъдето и да се обърнем, ако се замислим внимателно, ще открием физика или астрономия.
Интересна е и историята на науката – последователността, в която се развиват идеите и начина на мислене на човечеството, случайностите, водещи до открития, особените личностни характеристики на учените. В историята обаче не мога да претендирам за големи познания. Други симпатични физици могат да разказват хиляди интересни истории.
Докато сме на тема училище посочи ни кои според теб са най-големите проблеми в средното образование в момента?
Краткосрочните трусове са дистанционното обучение и преходът към новите учебни програми. В дългосрочен план обаче най-голямата заплаха идва от застаряването на учителската професия. Имаме учители, които са за пенсия, но ако изведнъж бъдат пенсионирани, системата ще се срути. Това, разбира се, е свързано със стимулите и престижа на професията. Отделно можем да си критикуваме образователната система – писане на нереални оценки, ниска дисциплина и интерес на учениците, разминаване на задължителния материал с различното ниво на различните училища, но не бива да забравяме, че в сравнение с останалите държави нашата образователна система не стои толкова зле.
Има ли как да се подобрят нещата в тази посока?
Когато няма сериозни заплахи за здравето и живота ни, училището трябва напълно да си възстанови присъствената форма. Добре е технологиите да се внедряват в класната стая, но не трябва да си мислим, че е по-удобно да се учим от вкъщи, без истински контакт с преподавателите.
Всяко пипане в учебните програми трябва да е бавно и внимателно, в посока развиване на мисленето, а не опростяване.
Според мен голяма част от проблемите, свързани с дисциплина, мързел за учене, адаптиране на нивото и методите на преподаване спрямо различните училища, могат да се решат, следвайки принципа за по-голяма свобода на действие на учителите. Бумащината на учителите трябва да се намали. Смисълът ѝ е спорен при положение, че на практика не може да се провери дали това, което учителите описват, съответства на това, което реално се преподава.
Харесва ми идеята за „състезателна“ форма на обучение – състезателите да бъдат освободени от редовните часове по предмета, в който се състезават или например по други предмети, стига обаче да положат съответните изпити и контролни. Това ще им даде повече време например да посещават школи или да се развиват допълнително в тяхната област на интерес.
За подобряване на интереса на учениците, особено по физика, смятам, че е важно да се вкарат повече експерименти в училище. Това може да стане както в часовете, така и като отделни извънкласни проекти, клубове или работилници. Тук искам да отправя специален призив към бъдещите дванадесетокласници: Ако трябва да правите проект по Гражданско образование (бившето Свят и личност), всеки такъв практически насочен клуб би бил прекрасна възможност за насърчаване на интереса на бъдещото поколение.
Имат ли достатъчно мотивация учениците да учат повече от материала, който се преподава по план в момента?
Има съществен брой ученици, мотивирани да учат повече. Във епохата на Интернет не можем да очакваме толкова много ученици сами да седнат и да четат съсредоточено дебели книги. За сметка на това пък ако човек се поразрови, доста бързо може да намери например забавни образователни клипове, далеч надхвърлящи училищния материал. Големият въпрос е какво правим с младите хора, за да останат в България. Бърза социологическа справка показва, че проблемът не ни е образованието. Първият въпрос – „доходите да станат европейски“, за себе си съм го преглътнал отдавна, но особено по втория настоявам за промяна.
След като стана един от най-успешните български състезатели по физика и астрофизика сега вече си втори ръководител на отборите ни по физика и по експериментална физика. Кажи ни какво е усещането да правиш подбор и да ръководиш гимназисти на състезания?
Засега подборът, който съм правил, се състои от измисляне и проверяване на контролни за Жаутиковската олимпиада в СМГ и за есенното състезание по физика в СМГ за 10 клас. По-сериозното беше контролното за Жаутиковската олимпиада, защото задачите трябва да са трудни и нестандартни. Разчитах на помощта на Бойко, мой бивш съученик и състезател, който сега следва компютърни науки във ФМИ, и Борис Панайотов, също бивш състезател, който следва ядрена физика във ФзФ.
Работата като ръководител е доста по-техническа и обемна, отколкото съм я възприемал отстрани. Може да се каже, че бях по-скоро помощник – на Нено Тодоров в Европейската олимпиада по физика и на Никола Каравасилев – в Международната олимпиада по експериментална физика. Те се занимаваха с практически цялата комуникация с организаторите и съответно с МОН или Минно-геоложкия университет. Аз помагах при подреждането на залите – камери (олимпиадите бяха дистанционни), експериментални установки и т.н., заедно превеждахме условията на задачите на български, следяхме учениците по време на състезанието, а на EuPhO заедно проверявахме работите им, за да ги подготвим за модерациите.
Съзнавам, че една от причините да се намирам в тази позиция е недостиг на хора, занимаващи се в тази сфера, но въпреки това съм много благодарен за доверието и съдействието, което ми оказват учителите, за да се занимавам с подбор, ръководене и преподаване на школи в СМГ.
Сега ни разкажи с няколко думи как протича подборът на националния отбор и колко труд изисква подготовката за едно международно състезание?
Всички национални олимпиади имат 3 кръга – общински, областен и национален. При такава система се дава възможност да се намерят най-талантливите ученици от цялата страна. Отборът по астрофизика се състои от първите петима от националния кръг. По астрономия и физика най-добрите състезатели от националния кръг се събират на едно място за подготовка – съответно е и един вид екскурзия. Там се провежда и подборен кръг, на който се определя окончателния отбор.
Въпреки че има интензивни подготовки преди международните олимпиади, няма как да се разчита само на тях. Подготовката е цялостно по астрономия и физика и продължава години. За мен поне в основата бяха школите на Никола – всяка събота по астрономия и неделя по физика.
Важна е нагласата, с която човек подхожда към този „труд“. Ако възприеме състезанията като празник за душата, новите знания като задоволяване на естественото любопитство и школите като най-смисленото място за среща с други луди глави, тогава часовете минават много бързо и ученето не изглежда като чак такъв труд.
Разкажи ни как преминава една международна олимпиада по физика или астрофизика? Какви кръгове има и каква е ролята на ръководителите по време на състезанието?
Олимпиадата си е една едноседмична екскурзия до друга държава (смее се), когато основно трябва да порешаваме задачи. По физика има два кръга – теоретичен и експериментален, а по астрофизика – три – теоретичен, практически и наблюдателен. Най-голямата драма е да издържим няколко дни без телефони и разделени от ръководителите, тъй като те трябва да преведат задачите и няма как междувременно да комуникират с нас. Често във връзка с превода и обсъждането на задачите те се налага да прекарат безсънни нощи, в контраст с нашите безсънни нощи след като състезателната част приключи, където никой не знае какво е ставало. А ръководителите след състезанието участват в „модерации“ – разбирайте спорене за повече точки, след като са обсъдили с нас решенията. Тоест случва се проверяващите да не са разбрали част от решенията и да има разминаване между точките, които сме получили и тези, които сме очаквали, което се обсъжда на тези модерации. Това е видимата им роля, а както сам се уверих, имат и много невидими за нас ангажименти.
На олимпиадите вие се срещате с ученици и култури от цял свят. Разкажи ни някоя интересна случка, която ти е останала като ярък спомен от международно състезание?
Днес като по-културна случка ще се спра на олимпиадата по астрофизика в Унгария. Традиционно на вечерите се предлагаха люти чушки. Човек, причинил си да изяде цяла люта чушка, ограничавайки си количеството вода, сам установява „хилядолетната лудост“, на която се дължи уникалния им вкус. Разбрахме от унгарците, че специално си култивират максимално люти чушки, изсушават ги и се надпреварват на колко люто могат да издържат. А чушките, които се предлагаха на нас „не бяха чак толкова люти“.
На почти всяка международна олимпиада има вечер, посветена именно на представяне на различните култури, ти как си представял България досега?
Е, не е съвсем на всяка. Но най-запомнящата се културна вечер беше на международната олимпиада по астрономия в България. Като изявени певци, решихме да се научим да пеем в синхрон. Спряхме се на иначе прекрасната българска песен „Клетва“. Упражненията ни звучаха ужасно. За щастие у дома и стените помагат – организаторите маалко бяха усилили музиката, а в публиката имаше много българи, които също припяваха. Така че в крайна сметка се получи изключително ефектно и нашето изпълнение може би стоеше най-добре в цялостната програма. Е, може да се забележи и спонтанния момент, в който по средата на песента решаваме един по един да си вдигнем ръцете. Та спокойно, България я представяме на ниво.
Има ли медал или класиране, което ти е най-сладко, че си постигнал в национално или международно състезание?
От днешна гледна точка медалите са полезни дотолкова, че са ме мотивирали да понауча нещо. В краен случай ще им намерим нестандартни приложения – със 150 медала ученическото гражданско общество писа послания и накрая получи желания резултат.
Извън шегата, навремето получих най-голямо удоволствие от първия си международен медал, макар и бронзов – на олимпиадата по астрономия в Казан. Тогава чувствах голяма отговорност, че трябва да представям България.
Какво спечели от международните олимпиади като преживяване, извън медалите. Какво ти дадоха тези състезания?
След като се запознахме с приложенията на медалите, другата веществена следа от състезанията са ми снимките. Докато ги правех, приятелите ми малко ми се сърдеха, но пък сега имам уникални техни снимки, за които и не подозират. Олимпиадите, извън състезателните дни, са нещо като екскурзии, но много по-добре осмислени и с най-готината възможна компания. Те могат да служат като добра възможност за запознаване с нови хора. Специално аз не съм се възползвал толкова от тази възможност, но пък имам добри спомени от преживяванията с отбора и от местата, които сме посещавали.
С какво участието в олимпиади е било полезно за развитието ти?
Олимпиадите със сигурност си бяха стимул да се занимавам повече с физика и астрономия, а в някои случаи даже по време на самата олимпиада научавах нещо ново – например на едни есенни по физика осъзнах как работят веригите с променлив ток. Специфично олимпиадните умения са свързани с добро съсредоточаване и правилно четене, работа под стрес – оказва се, че 5 часа е крайно недостатъчно време за 3 задачи, както и бързо творческо мислене. И не успяха да ме развалят много (засега).
Да не забравяме обаче, че олимпиадите не съответстват на реалната научна дейност, където времето и възможните ресурси са неограничени, но проблемите са много по-сложни и решаването им отнема години екипна дейност.
В твоята област кое е най-великото научно откритие на човечеството досега, според теб?
Казал съм веднъж колелото и, ако трябва да се правим на сериозни, твърдя, че е колелото – прост и ефективен механизъм, от който не можем да се отървем поне 7 хилядолетия, без да претендирам за точни познания по история. И от него тръгват всякакви проблеми – надпревара за повече цифри на отношението между обиколката и диаметъра. Разгорещени дискусии как се търкаля без приплъзване по крива повърхност. Може да те задвижи дори и ако си го държиш в ръцете, седнал на стола си, ако се опиташ да го обърнеш наобратно, докато се върти достатъчно бързо. А не си и помисляй да го въртиш около несиметрична ос – тогава връзката между момента на импулса и ъгловата скорост става проста и лесна чак след като си минал курса по тензорен анализ.
Какво научно или технологично откритие искаш да се случи в рамките на твоя живот?
Най-разтърсващо би било, ако открием форми на живот извън нашата планета. Теоретично е възможно и да установим контакт с тях в рамките на моя живот.
Малко по-практически погледнато, към момента сме в ера на експоненциално увеличаване на изчислителната мощ на компютрите, спрямо която всички сфери на живота ни постепенно се променят, но наближаваме неизбежната граница – транзисторите да имат размери, съпоставими с атомите. Тогава ще ни е нужен качествено нов подход. Засега изглеждат обещаващи свойствата на графена за използване в електрониката, както и квантовите компютри.
