Из „Мълчаливите диалози в литературата“ - в памет на проф. Никола Георгиев
EnteR

Из „Мълчаливите диалози в литературата“ – в памет на проф. Никола Георгиев

На 23 септември ни напусна професор Никола Георгиев. От издателство „Изток-Запад“ споделиха спомените си за него и публикуваха откъс от „Мълчаливите диалози в литературата“…

Имахме удоволствието и честта да познаваме и работим с един от най-големите съвременни интелектуалци. Трудно е да обхванем безценния му принос за българската култура. Професор Георгиев беше могъщ ерудит, автор, литературен критик, структуралист, културолог, публицист и общественик. Приятел. Преподаването за него беше призвание повече от 45 години, затова беше истинско вдъхновение за студентите си в Софийския университет. С часовете си по обща теория на литературата и културата, поетика, реторика, анализ на литературното произведение, стихознание и фолклор Никола Георгиев бе любим лектор и в редица чуждестранни университети. Причината бе не само новаторският му подход, с който разшири и обогати литературния ни кръгозор. Любовта му към книгите беше истинска и заразителна. Поклон пред паметта му. Дори в неговото физическо отсъствие мълчанието говори с неговия глас и неговите думи. „Мълчаливите диалози“ продължават да живеят.

Из „Мълчаливите диалози в литературата“

Идеята, че един текст се свързва с всички текстове, е в точния и нежелан смисъл на израза диалогичност без граници. Без граници при това положение се оказва и самият текст – и ако у Бахтин въпросът е оставен без категоричен отговор, постструктуралистите откровено виждат творбата плуваща „в неподдаващото се на контрол море на текстуалността“, без да е обособена и индивидуализирана, тъй като носи в себе си „безброй вписвания от други текстове“. С такова разбиране за противоречието между абсолютност и относителност в морето на текстуалността по-добре е да не влизаме. Художествената литература съчетава своето „всичко“ с вероятностното „някое“ и отрицателното „нищо“ в специфично свое и силно конфликтно единство, което изисква друг подход.

В художествената литература има високо равнище на организираност – и нейното изследване бе един от основните приноси на структурализма. Във всяка точка и посока обаче високата организираност се съпровожда от също така висока дезорганизираност – и недовиждането на този факт се оказа една от причините за изчерпването на структурализма. В единство с това тук действат възможно най-силните смислообразуващи механизми и се постигат върхове на информационна компактност – което семантизмът, структурализмът и други школи добре разбираха и според методите си изследваха и доказваха. Тук обаче действат и възможно най-силните смислопотискащи механизми и се стига до върхове на информационно разсейване – факт, пренебрегван от семантици и структуралисти и предоставен на негативистките школи от типа на „естетиката на мълчанието“. Между тези и много други полюси се движи, да не кажем се мята, литературоведското мислене на двадесети век. Въпросът е дали ирационалните удари в това движение би могло донякъде да се омекотят чрез въвеждане на вероятностност в подхода към художествената литература. По-просто и примерно казано: ако структурализмът твърди, че в художествената творба значение носят всички, включително и най-незначителните съставки, на този максимализъм да се противопостави разбирането, че за всяка съставка съществува високата вероятност да носи или да не носи, да започне или да престане да носи значение. Вероятностното минава през всички равнища на творбата и всички фази на нейното битие като въпрос и на вероятност, а не само на детерминираност е дали тя ще бъде, или няма да бъде възприета като художествена. Вероятностното участва – и по всичко изглежда още по-дейно – и в междутекстовите връзки.

Несъчетано с „някои, възможно е“, Бахтиновото „всички“ противоречи на основните дадености на художествената литература и нейния социален живот. Усиленият семиозис и смислово обвързване на съставките вътре в творбата действат и отвъд нейните граници, но това действие може и да не обхваща „всичко“. Противоположният процес – потискането на смисъла и връзките между съставките – също не остава в границите на отделната творба и във връзките ѝ с другите може да зачеркне значителни литературни полета – полетата на нулевата междутекстова валентност. Към всичко това се прибавя и подборният характер на общественото и индивидуалното литературно мислене, което извършва обвързването. В едни свои исторически типове то може да предпочете връзките между творби на един автор и да посвети вниманието си примерно на отношението между Вазовите романи „Под игото“ и „Нова земя“, а в други концептуални и литературни обстоятелства да насочи поглед към връзката между „Нова земя“ и творба на втория голям български разказвач от 90-те години на миналия век. От излизането ѝ та до ден днешен Яворовата стихосбирка „Безсъници“ бива обвързвана и откъсвана, съпоставяна и противопоставяна най-вече спрямо предишното му творчество. Сега вече литературният слух се изостря и към онова сложно преплитане на гласовете между „Безсъници“ и появилата се едновременно с нея стихосбирка на друг наш поет, в която сходни теми са решени като душевност и поетика така различно, както е различен сънят за щастие от безсъниците на страданието. Тази постоянно доказвана от практиката зависимост на междутекстовите връзки от социално-литературната среда води към третия поред въпрос, който поставихме.

На този въпрос – кой е субектът или носителят на междутекстовите връзки – Бахтин отговаря в духа на своя интертекстуализъм: субект на диалога са самите текстове. Както се вижда, интертекстуалност не само без граници, но и без субект. Колкото и да е свързан с човека, обществото и езика, текстът не може да бъде субект на отношенията си с други текстове – освен ако категорията субект не стане изцяло жертва на своите словесни производни субективност и субективизъм. След като скъса демонстративно със Сартр и неговата идея за свободно решаващия в избора си индивид, структурализмът, къде откровено, къде с половин уста, започна да придава субектност на социално-историческите и художествените структури и да свежда техния създател или носител до положението на безсилен обект – но дори и той, структурализмът (примерно в лицето на Барт), предпочиташе да търси субекта на междутекстовите връзки другаде.

И най-свободното тълкуване на категорията субект поставя гледището на Бахтин в положение на реторична или мисловна хипербола. Нека обаче не избързваме да се присъединяваме към видимо по-приемливия отговор, че междутекстовите връзки се създават и носят от индивидуалното и общественото литературно мислене. Знаем колко е труден проблемът за „локуса“ на художествеността, за това възможно ли е или не творбата да бъде неин независим от възприемането носител и дали най-сетне текстът може да бъде текст извън общественото съзнание. И ако литературознанието се стреми към системност, въпросите за междутекстовите връзки трябва да бъдат вмествани и решавани в кръга на тази най-обща проблематика. Вярно е, че решенията, които ни се предлагат, не изненадват с кой знае каква системност: литературоведските концепции продължават да се люшкат с привичния си замах от гледището за битийната независимост на творбата („творбата не значи, тя е“, както мислят новокритицистите с думите на Арчибалд Маклиш) през двойственото решение на Ингарден, та до превръщането на творбата в топка пластилин във всесилните ръце на възприятието; или – в областта на критиката – от гледището, че критикът трябва да се подчини и отдаде на творбата (Жорж Пуле и мнозина други), до властничестването над творбата с нещо като ницшеанската воля за мощ (Wille zur Macht). Този концептуален хаос може да доведе до мъртвородената и безполезна еклектика на златната среда, може и да утвърди убеждението, че противоречията идват от принципната равностойност на текст и възприемане, в чието конфликтно единство двете страни взаимно се регулират и губейки част от своята самотъждественост, се събират в производно трето. Така може да се разглежда отношението творба – възприемане и то няма да се промени принципно, ако броят на творбите се увеличи, тоест, ако преминем към междутекстови връзки. При всички различия, които неизбежно настъпват, механизмът на отношението остава в основата си същият. Но ако носителят на междутекстовостта е равностойно двустранен, коя е силата, която обвързва двете страни и ги поставя в такова взаимно разположение? Стигаме до последния въпрос, последен по реда на формулирането, но може би първи по важност.

Нека най-напред изрично да се уговорим, че ще обсъждаме връзките именно в художествената литература. Налага се тази уговорка, защото в Бахтиновия хетерологизъм няма особено силен стремеж към разграничаване между художествени и нехудожествени текстове, а влиятелни доскоро школи откровено приемаха, че за тях разликата между художествени и нехудожествени текстове е от най-маловажните и че ако поетиката се занимава с художествените, това не е „отличаващо я свойство“. Колкото и да са подвижни, колкото и да са напрегнати границите между художествени и нехудожествени текстове, реалните дадености не подкрепят този скептицизъм или безразличие към обособяването на художествената литература – такъв дял словесна дейност съществува и важна част от неговата специфика е начинът, по който се обвързват литературните творби. Следователно в общата (доколкото я има) теория на междутекстовите връзки трябва да се обособи една частна литературоведска теория, изградена върху главните особености на художествената литература.

Съставките на художествената литературна творба са кръстосна точка на противоположно действащи сили. Множество фактори, между които например художествената условност, намалената осведомителност, многозначността, логическата противоречивост, разколебаната синтагматичност, потискат връзките между съставките до степен, непозната другаде. В дългата редица от доказателства за това е възможността творбата да бъде мислена и да съществува социално чрез различни по вид фрагменти. В противоположната посока смислови и структурни сили като повторителността, успоредяването, семантическото разгръщане и прочие обвързват съставките до степен, отново непозната другаде. В дългата редица от доказателства за това са така наречените сдвоени образи, между които и знаменитите литературни двойки Дон Кихот – Санчо, Фауст – Мефистофел.

На основата на приликите, разликите и контраста в средата на усилена смислова динамика, едновременно препятстваща и активираща обвързванията, с по-голяма свобода и по-голяма неизбежност съставките образуват смислови единства, които са всичко друго, но не и механичен сбор от ясни и еднозначни значения. Това е неразчленен смислов сноп, който тръгва от съставките и продължава на нова територия, където неразчленен, теоретически мислим, но неизразим в конкретността си по друг начин, започва художественото си въздействие.

Такива са накратко някои от главните черти на вътретекстовите връзки. Техният механизъм, според главната хипотеза на настоящата статия, действа и в междутекстовите връзки. Така, както вътре в творбата има обособителни сили, водещи съставката към „фрагментна“ самостоятелност, така и творбата като цяло с едни от свойствата си се движи към индивидуална единичност – и никак не е случайно, че именно художествената литература е подхранвала едностранчиво максималистичните представи за завършеността и „неповторимостта“ на текста, за неговата непроницаемост в синтагматичен и парадигматичен план. И както съставката в други посоки е силно обвързана с останалите съставки вътре в творбата, така и творбата като цяло е обвързана със своя литературен контекст – и не е случайно, че интертекстуалистиката, колкото и това да не приляга на много нейни представители, се породи на основата на художествената литература. Общественото литературно мислене сдвоява вътретекстово Дон Кихот и Санчо, гради и междутекстови връзки между Дон Кихот и Хамлет и заслужава да се замислим дали при всички конкретни разлики двете образувания не са плод на принципно един и същ механизъм. Ако е така, стигаме до ново разбиране за общността на художествената литература. Художествената литература може да се мисли (и това е по-честият случай) като сбор от отворено множество творби, но тя може да се мисли и като нов вид надредно художествено единство, в което отделните творби се кръстосват по принципите на художествения семиозис и структуриране – всяка със собствената си сила, но и преодоляваща своята частна ограниченост в разгръщането на по-нататъшните духовни възможности на човека. Видяна така, художествената литература би се оказала теоретически по-сложна, но и по-единна, отколкото сега я мислим. Видяна така, българската национална литература би разкрила много сили и богатства, които сега само предусещаме.